Киърън Дайър е лесна мишена, стига да ви харесват опростените истории: бивш футболист с разточителен живот, склонен към контузии и с наперено, нахално поведение, попречило му да оползотвори пълния си потенциал.
Пъргав полузащитник с наелектризираща скорост, той премина през тимове като Ипсуич, Нюкасъл и Уест Хем, но не е толкова запомнен с 33-те си двубоя за националния тим на Англия, колкото с куриозното сбиване по време на мач със съотборника си Лий Бойър, донесло червени картони и на двамата.
Дайър определено имаше личностен проблем, който го правеше избухлив и го подтикваше да води охолен начин на живот, но доколко носеше реална вина за това?
Днес бившият футболист е на 41 години и е готов да говори за голямата травма в живота си, влияела несъзнателно на цялата му футболна кариера.
Когато е на 11, Киърън е подложен на сексуален тормоз от чичото на свой родител. Психологическата травма го преследва през следващите две десетилетия и изгражда невидими стени около него - превърнали го, както той осъзнава, в неприятен човек за околните.
Дълги години футболистът не разкрива какво го мъчи и същевременно дори не осъзнава в колко различен човек се превръща. Той трудно заспива нощем до 16-ата си година, претърпява резки промени на настроенията, избягва дори да гледа хората в очите. Избухлив и безцеремонен - така го запомнихме и по терените на Висшата лига.
Едва преди две години Дайър разказа публично за случилото се в детството му, издаде автобиографията си Old Too Soon, Smart Too Late и получи широка подкрепа не само във футболните среди.
"Не получих помощ, докато не преминах 30-те, така че трябваше да се справям сам. Развих някои черти на характера, които да ме предпазват, една от тях беше никога повече да не показвам уязвимост. Ако някой се доближеше до мен, аз го отблъсквах", разказва бившият халф.
"Затова и когато пресата идваше за мен, аз просто казвах "Няма да ви търпя глупостите". Станах много инатлив, но тежкото е, че хората ме съдят за младите ми години. Правил съм огромни грешки, но съм свестен и добър човек. Когато получих помощ, разбрах, че 20 години от живота ми са били опетнени и никога няма да си ги върна", продължава той.
Дайър е убеден, че днес разбира случилото се с него поне малко по-добре. Още преди две години той подчертаваше, че не желае да използва травмата за извинение на грешките, които е направил, и продължава да бъде на това мнение.
Англичанинът е готов да говори и за друг травмиращ случай, който няма как да не му повлияе: самоубийството на съотборника му Гари Спийд.
Смъртта на Спийд през 2011 г. потресе света на футбола и повечето хора не разбираха как толкова успешен и обичан спортист може да почувства, че вече няма нищо за него на този свят.
Киърън Дайър обаче е болезнено наясно, че никога не можем да сме сигурни какво става в главата на един човек.
Случайна среща с децата на Спийд поражда още по-болезнени въпроси у Дайър.
"Няколко седмици по-късно Белърс [Крейг Белами]" играеше за Ливърпул срещу Манчестър Сити и имаше места в ложата на "Анфийлд". Белърс беше поканил двете деца на Гари Спийд, а аз също бях там и ги видях заедно с бащата на Гари. Тези деца бяха толкова смели и силни, беше поразително - и бях толкова ядосан на Гари Спийд след това".
"Бях ядосан, че той отне живота си, но след като говорих с професионалисти, открих, че това е сериозна болест, а не просто един егоистичен акт".
Множеството контузии също измъчват Киърън Дайър през кариерата му и допълнително се отразяват на неговата психика, както и суровите критики в пресата.
В активните си години играчът изниква на последните страници на вестниците толкова често, колкото и на първите. Днес Дайър съзира даже расизъм в отношението на пресата и в представянето на успеха и богатството като нещо негативно.
"Бях млад, имах диамантена обица и няколко скъпи часовника, но да ме нарекат "Царя на бижутата" - имаше расистки тон в това. Като погледнеш Дейвид Бекъм, той имаше много повече диаманти от мен, доста играчи имаха повече, но аз бях лесна мишена, вероятно и защото съм чернокож", смята Дайър.
"Наистина не си помагах с поведението си извън терена в някои случаи, но журналистите просто се заяждаха с мен. След като Рахийм Стърлинг започна да обръща внимание на различното отношение към чернокожите в пресата, и аз виждам, че имаше елемент на расизъм тогава".
В момента 41-годишният Дайър работи в родния си клуб Ипсуич и трупа опит като треньор в академията.
Той е вдъхновен от бивши съотборници в националния тим като Франк Лампард и Стивън Джерард да пробие в треньорския занаят - и да научи възможно най-много играчи да не повтарят неговите грешки.
"Станах успешен футболист, но не осъзнавах, че сексуалният тормоз оформи характера, който придобих, и от това пострадаха доста невинни хора. Пострадаха приятели, семейство, бивши гаджета... най-големият ми син - когато показваше слабост, аз му се карах", беше признал Киърън преди време.
"Не мисля, че травмата от детството се отрази на футболната ми кариера, може и да се е отразила малко, защото имах поведение тип "Майната ти" и не позволявах някой да се възползва от мен и да покажа някаква слабост".
"Но причината да не оползотворя потенциала си беше, че живеех живота си като знаменитост, вместо като футболист. Наруших ужасно баланса", откровен е той. "И би било лесно за мен да го отдам на сексуалния тормоз - но това просто би било лъжа".
