На тази гара влакът спира без разписание, машинистът е цар, а пасажерите - придворни. Що е то? Един януарски ден се озовавам на тази гара. Правя снимки, дивя се, а гатанката завъртя семафора и започна моето пътуване.
Естествено, качвам се първо в нета, а там малко, ама толкова малко пише за тази гара, та се усещам като в глух коловоз. Решавам да сменя стратегията и отивам в ОП "Стара София" на ул. Екзарх Йосиф 27. Звъня. Появява се отговорен човек и през демаркационната линия на отворената врата започваме кратък етюд: "Добър ден, аз да попитам за царската гара в Казичене, паметник на културата била, а нали е в София..." И той любезен и ми отговаря: "...гарата, да, знаем, да, Враня и Царското семейство. Е, да, но при нас няма нищо".
И аз си тръгвам с нищо. Изводът, който предъвквам е, че музей за София все още реално няма, че такъв, може би ще има, че Царската гара в Казичене е локален интерес и то толкова локален, че се побира само в моята глава.
Началото е някъде между 1906 -1911 г. и съвпада със закупуването на чифлика "Чардаклия" от Фердинанд и изграждането на двореца "Враня". Първо се строи централната част на гарата. Стилът на дворцовата спирка прилича на виенски, но кой е архитектът не се знае. В малкия салон през зимата греят две цилиндрични кахлени печки, поместени в ниши, а на изток и запад от сградата е малък парк.
Пресичам трамвайните релси и продължавам към следващата ми цел: институт по паметниците на културата на бул. Дондуков 16. Спирам при портиера. Тук демаркационната линия е стъклото на караулка ли, портиерна ли? И пак любезности, представяния, въпроси... Възрастният човечец ме поглежда, извива въпросително гайтани-вежди и ме пита:
-
Днес четвъртък ли е?
-
Не, петък е.
-
Е, ела в сряда!
Извивам и аз една питанка, но часът е ранен следобед, денят - ясно кой. Извод: с всички останали администрации ще си играем на броилка от седмицата.
Спирам, но само за да уточня втория период на царската гара около 1915-1920 г. Това са годините, в които България участва в Междусъюзническата и Първата световна войни, от които излиза като опърпан котарак с подрязана опашка, а лисицата Фердинанд е принуден да абдикира в полза на сина си Борис III.
Есента на 1918 г. Фердинанд се качва на влака за Кобург, Германия, локомотивът изпуска пара и потегля точно от гарата в Казичене. По това време е издигната южната стена на двете крила, вероятно за мащабиране на сградата, както и за оформяне на паркоместа за карети, за което свидетелстват големите отвори на източната и западната фасада. А през 1919 г. каретите идват, ако не за друго, то, за да помахат на минаващия през София Ориент-Експрес.
Трябва и аз да задействам нещо експресно и минавам на следващо технологично ниво - звъня по телефони, пращам имейли. Ако има такива, разбира се, защото, например, единственият музей на транспорта в България, който се намира в Русе, има само телефон. Уцелвам работещ, но и там се е спуснала гъста информационна мъгла.
Интересно, въпреки че в музея са изложени първият локомотив и вагонът-салон на султан Абдул Азис от 1886 г., както и вагон на цар Борис III и вагон на маршал Толбухин. Вагони много, но моят царски е заседнал в Казичене и не мърда. Затова казвам чао на музеите и се обръщам към държавните структури.
Уау, в БДЖ-то имат пиар отдел, където учтиво ме информират, че гарите не са техен ресор, тоест, те само извозват и превозват. И ми светва, че от 2002 г. железопътният монопол у нас е разбит на пуф и паф и в унисон с европейските позивни се е сформирала национална компания "Железопътна инфраструктура".
Честито, само че след кратък телефонен разговор и конфузното ми изпускане, че съм правила снимки на гарата, което се оказва абсолютно забранено, ми дават шанс, все пак. Трябва само да изпратя официално писмо, да опиша какво знам и да чакам. И чакам, чакам, но депешите в началото на миналия век сигурно са идвали по-бързо.
Точно през 30-те е третият период от архитектурната летопис на гарата. Тогава се покриват страничните крила, а чугунени колони с декоративни капители носят греди, върху които е и покривната козирка. В царския салон преходът между стените и тавана плавно преминава чрез декорирани гипсови пана холкел. Монтирана е маркизата над южния вход на гарата и то чрез заварки - технология, която се появява по това време.
Това е и време, в което короновани особи идват в България на височайши приеми и политически алъш-вериш. През септември 1934 г. сръбският крал Александър І Караджорджевич спуска крак на гарата в Казичене и то само две седмици преди да предаде Богу дух в кървавия атентат в Марсилия, в който умира и тогавашният френски външен министър Луи Барту, а куршумите са изстреляни от килъра на ВМРО Владо Черноземски, по прякор Шофьора.
Излизам от блатото на българската история, за да се гмурна в басейна с хлорирана вода на съвремието ни. А там, от "Железопътна инфраструктура" ми обясняват колко интересна е тази Казиченска гара, но тя, уви, не е сред номенклатурата им, което начаса оправда снимките ми и обезмисли питанките ми. Амин!
Аз отново съм в Казичене, на гарата, без багаж и с много въпроси. Пред южния вход още стоят релсите на царската теснолинейка, която цар Борис управлява сам към Враня, а специалното локомотивче е паметник някъде в депо в Стара Загора. До тази тънка информацийка стигам чрез препратки във форуми за жп моделисти, които вманиачено създават умалени варианти на малкия ни свят. Пробвам и тук!
И един ден получавам писмо, в което като сламка се подава частица надежда. Така стигам до контакт, писмо, разговор и среща с арх. Антон Василев, с когото смело може да сформираме клуб "Казичания". Неговата връзка с Царската гара е по-отдавна, по задълбочена и донякъде по-успешна. А един от успехите е, че протокол № 215 от 25.02.2009 г. на Националния институт за паметниците на културата "декларира като архитектурно-строителен паметник на културата с предварителна категория "местно" значение старата гара в с. Казичене (т. нар. Царска спирка)". Следват закони, алинеи, членове, подпис и печат.
Четвъртият епизод започва там, където монархията свършва. На 16 септември 1946 г. след 95% резултат в полза на републиката, царското семейство с малкия Симеон заминават в изгнание от гарата в Казичене. Уууурааа! И "комунисти, комсомолци, пионери" запретват ръкави и мишци и преустройстват гарата за склад, канцелария, армейски щаб "в един и същи строй, заедно в труд и бой"*.
В крак с електрификацията е отрязана козирката на входа на гарата, а влакове на сантиметри от северната стена тресат сградата. Забита нейде в индустриалното поле на Казичене, от бивш аристократ с потекло и история, царската спирка сега е изтърбушен клошар. От тук нататък всяко действие ще е като скъпоструваща животоспасяваща операция. И някой ще каже: за чий ми е? Не знам! Но знам, че има смисъл да питаме. За да знаем!
* Песен по текст на Г. Авгарски и музика на П. Ступел
