Преди 5 години хората ме питаха защо нямам мобилен телефон. Те смятаха, че съм си изгубил ума, което по онова време не беше нерезонно. Мрачното интелектуално кършене на ръце по повод устройствата беше станало масова практика.
Книги като "Повърхностните" на Никълъс Кар и "Самотни заедно" на Шери Търкъл предупреждаваха, че интернет ни прави хаотични и необщителни, неспособни да живеем "на момента". Затова и липсата ми на телефон обикновено се приемаше за мълчаливо съгласие с това.
Само че тези стеротипи наистина не важат за мен, обяснявах. (И все още е така!)
Просто не желая мобилен телефон - по същия начин, по който някои хора не искат плейстейшън.
Джаджите никога не са ми били слабост. Донякъде съм минималист - акустична китара, вместо електрическа, джогинг вместо колело.
Докато приятели и роднини продължаваха да се снабдяват с нови телефони, аз така и не успявах да видя мястото на телефона в живота си, по същия начин, по който така и не изпитах привличане към Facebook и не виждам причина да следя здравословното си състояние с Fitbit.
В крайна сметка липсата на телефон, както и отсъствието ми във Facebook, започна да предизвиква любопитство и признавам, че ми харесваше да се чувствам донякъде като бунтовник, без да се налага да поемам каквито и да е рискове.
Но тези предпочитания нямат нищо общо с живеенето на момента или задълбочеността.
Така, както аз го приемам, историята предупреждава, че модерността ще се превърне в изкупителна жертва на вечните проблеми. Започвайки още от Сократ - човек, който е считал, че писаното слово е вредно за мозъка - лудитите са били ненужно консервативни по отношение на смисъла на задълбоченото мислене и добрия живот.
Липсата на телефон не ви прави по-добър и по-умен, нито ви помага да живеете по-дълго.
Като ставането рано: ако се абстрахираме от знаменитите личности и неточната наука, няма сериозна причина да го правите.
И все пак наскоро хората започнаха да ми задават друг въпрос - не защо, а как изобщо живея без телефон?
Сякаш срещат монах или дете, изгубено в големия град.
Как се ориентирам? Ами работата ми? Ами съпругата ми, ами 3-годишната ми дъщеря?
Смартфоните, изглежда, от аксесоар са се превърнали в необходимост - вместо да са нещо като слънчевите очила, сега се считат за еквивалент на обувките: само монасите излизат от къщи без тях.
А както и при монасите и при децата, хората си представят романтично моя живот без телефон.
Иска ми се и аз да можех така, казва един от моите студенти. Добре за вас, казва с недоверие собственикът на близкия ресторант.
Това е странно за мен, тъй като аз изживявам живота си напълно нормално - лишен от главоболия, напълно модерен и не по-добродетелен от този на всеки друг.
Има моменти, които правят решението ми очевидно, но това не са критичните ситуации или неудобствата, които хората си представят. Вместо това, изведнъж вратите на метрото се отворят и хоп! - навсякъде около мен смартфони цъфват в перфектен унисон, градина, в която аз изглеждам странно гол.
После моментът отминава и моят (категорично немонашески) ден продължава - като професор, журналист, съпруг и баща.
Проверявам си редовно имейла у дома и в офиса, срещам се с хора на предварително уговорени места в определено време, вземам дъщеря ми от училище, питам жена ми как е минал денят й по време на вечеря, гледам "Game of Thrones" от Amazon, играя на видеоигра, преглеждам Twitter.
Стигам навреме за самолета, уреждам безпроблемно някой да ме вземе от летището, когато пристигна, провеждам интервюта по Skype или от телефона в офиса.
Как живея без телефон? Трудно ми е да отговоря, все едно да питате хора, които не пият кафе как живеят без него. "Точно като вас", ще отговорят те, "но без кафето".
Това е важно. Това означава, че за средностатистически човек като мен, телефонът далеч не е от първа необходимост, дори в ситуации, които изглежда сякаш изискват той да е налице.
Рядко се губя например и никога не е за дълго.
Преглеждам как да се ориентирам вкъщи и запомням инструкциите или си ги записвам. Често моля непознати да ме упътят. При дълги пътувания използвам навигатор от Garmin, който би ми бил необходим дори и да имах мобилен телефон - за местата, където нямам добър сигнал.
После идват текстовите съобщения, които просто не са начина, по който комуникирам.
Признавам, че това създава неудобства на членовете на утринната ми група за тичане, които се налага да ми пращат отделно имейли. (Гениалността на смартфоните е как те превръщат подобни незначителни неудобства в огромни главоболия).
Но като цяло не съм впечатлен от ефективността на есемесите и кратките съобщения. Вместо да си пишем безброй пъти, за да уточним място и време за среща, предпочитам късо телефонно обаждане - предварително, на живо.
Има и такива, знам, които предпочитат съобщенията пред разговорите. И в това няма нищо лошо, стига всички да съзнават, че писането на съобщения, както и притежаването на телефон, е предпочитание, а не недвусмислено по-добър начин за комуникация.
Същото важи и за онези, които казват, че кратките съобщения им позволяват да поддържат връзка с другите.
Предпочитам да чуя думите на жена си очи в очи, не на парче в кратки съобщения през деня. (Бонус: хората не могат да ми изпращат съобщения, когато закъсняват, и аз не мога да им изпратя съобщение, което според мен допринася за идването навреме на среща).
Що се отнася до снимките, моят iPod touch прави прекрасни такива, и го нося, когато очаквам да има събитие, което заслужава да бъде увековечено. (С wi-fi функцията му мога също да го използвам за проверка на имейли).
За много специални случаи или красива живописна туристическа обиколка, вземам цифровата си камера.
От тези две джаджи получавам безкраен брой снимки и ми е трудно да си представя, че бих искал повече. Какво бих правил с тях? Не мога реално да прегледам втори път дори онези, които имам...
Вероятно най-разпространената причина, която хората изтъкват за притежаването на телефон, е безопасността.
Но и тук съм объркан. Ако безопасността наистина е нещо, от което се вълнуваме, защо близо половината американци изпращат съобщения, докато шофират?
Лично аз се чувствам по-безопасно без примигващо и бръмчащо устройство, което да ме разсейва. Другите също са в по-голяма безопасност, тъй като разсеяното шофиране причинява смъртта на над 3000 души годишно - и контузии на още 400 000 души само в САЩ.
Повярвайте, за мнозинството от хората, няма връзка между телефоните и сигурността. Този мит зависи от нещо, което психолозите Даниъл Канеман и Еймъс Тверски наричат "евристика на достъпността".
Разумът ни се концентрира върху необичайни, драматични възможни ситуации: повредена кола на тъмно и самотно шосе; здравна критична ситуация, където незабавният контакт е жизненоважен. На практика обаче тези сценарии са изключително редки - без съмнение по-редки от инциденти при изпращане на съобщения, или джебчии, издебващи разсеяни потребители на телефон.
Концентрирането върху тях води до тенденциозна оценка на риска, което на свой ред допринася за тенденциозна оценка на полезността на смартфоните.
А, естествено, нека не забравяме, че въпреки екстрите, телефоните имат сериозни недостатъци.
Поне така мисля заради експлозията на опасения от употребата им - много често от самите им притежатели.
Популярни приложения за пристрастени към смартфоните сега ни позволяват да погледнем екрана, за да проверим дали поглеждаме екрана твърде често.
Има почти толкова "телефонни детокси", колкото и "прочиствания на организма чрез сокове". Експертите дори са измислили понятие за тревожност при отсъствие на смартфон - номофобия - и някои предлагат тя да бъде включена в каталога на психичните разстройств.
Това едва ли е изненадващо: 68% от американците, притежаващи смартфони (ръст с поразителни 33% само за 5 години) ги поглеждат средно 221 пъти дневно.
Приятелите ми потвърждават съществуването на номофобията. Донякъде тя, казват те, се дължи на мисълта за изправяне пред големи страхове - престъпници и повреда на колата - без телефон. Но също така са ми говорили и за по-деликатни тревоги, за "пропилени" събития, които може да останат нефотографирани, некомуникирани, неизразени количествено, сякаш реалността зависи от дигитализацията й. Има дори патологична омраза към обичайната скука. Ами ако няколко минути, прекарани в изчакване на приятел, станат непоносимо скучни? Както го формулира един познат: "Основно използвам телефона си, за да избягна да оставам сам с мислите си."
Нито едно от тези неща не е повод да твърдя, че телефоните за вредни за вас
Притежаването на телефон, подобно на притежаването на система за видеоигри, си има плюсове и минуси, и съм убеден, че няма неоспоримо предимство на липсата на телефон. Това определено не е ключът към мъдростта и щастието - можете да ми повярвате за това - и за сериозно малцинство хора телефоните са нужни, за да си вършат работата, или за да оцеляват в чужбина. (Притежавах единствения си мобилен телефон през 1999, докато живеех в Испания за година, след гимназията.)
Въпреки това съм убеден и че необходимостта и полезността на телефоните е илюзия. Знам от личен опит, че животът без телефон не означава постоянна неефективност или непосредствена опасност. Колкото време губя, за да моля непознати да ме ориентират, го печеля, като не прекарвам по 4.7 часа на ден на телефона. Ако приятелите ми закъсняват, може понякога да се отегча, но има и нещо приятно в това да бъда насаме с мислите си. Вероятно съм пропилял $10 в Best Buy, защото не съм сравнил цената в Amazon; това обаче е нищо в сравнение с харченето на повече от $1000 годишно за iPhone, да не говорим за допълнителните покупки, които той вероятно улеснява. Вярно е, че не мога да проверявам в Yelp ресторантите, докато съм в нов град, но воден от инстинкта си и хотелския администратор, се оправям доста добре - и се оказвам на места, които иначе не бих посетил.
Как живея без телефон ли?
Въпросът според мен е провокиран от погрешна теза: че животът, изживян стелефон, е по-удобен, по-удовлетворяващ, по-лесен и по-добър; че близостта в брака може би зависи от това да изпращате съобщения до партньора; че без достъп до Facebook, приятелствата ще изчезнат. Това поражда странна, песимистична визия за реалността, или повредени коли или надвиснали критични ситуации, непознати улици и недружелюбни непознати, срещу които се изправяме сами. В тази плашеща фантазия, телефонът става незаменим талисман за безопасност. Той обаче е точно и само това - талисман, не по-ефективен за предотвратяване на въображаемите опасности от заешка опашка или заместващото майката преходно одеяло.
Вярно, в отсъствие на телефонни автомати, се налага от време на време да молите някой да ви услужи за кратко с телефона си. (В наши дни заведения и познати обикновено са повече от склонни да ви помогнат. Нямате телефон? Страхотно! Браво на вас!) Често се налага да разчитате на смелост, находчивост, импровизация и добротата на другите, и понякога ще чакате, сами с мислите си. Но това са незначителни неудобства - ако изобщо са неудобства - а не определящи живота ви фактори.
Ако страдате от номофобия или се чувствате неспокойни заради навика си да поглеждате често телефона; ако като студентите ми искате да живеете без такъв, опитайте се. Ще откриете според мен, че кошмарните ситуации така и не се случват, че реалността не зависи от цифрова документация, нито връзките умират без кратки съобщения. Изборът ви няма да ви превърне в монах - само в още един напълно нормален човек като мен, живеещ без телефон.
