"И колкото по-щедро те дарявам,
със толкоз повече любов оставам." *
Светът ми казва, че не съм добра. Не само аз, а и всички българи. Само 13 процента от нашия народ дарявали пари и само 5 процента – време за някаква благотворителност. Е, покрай празниците се развива дейност по медиите и в очите на телевизионните водещи започват да блещукат сълзи, но пак не е достатъчно да ни се вдигне дарителският рейтинг.
А и благотворителните кампании и събития, които се организират, много често са пълен провал. И хората, участвали в тях, остават разочаровани. Имам една приятелка, която дори гордо заявява, че тя може и да дарява, но никога не го прави по Коледа и Нова година, защото така не се чувствала манипулирана.
Не съм съгласна с нея – не смятам, че можеш да позволиш някакви външни фактори да определят кога да споделяш с другите добрината си. Радвам се обаче, че познавам хората (не всички, но ако броят им не нарасне, до следващата година, за съжаление, ще наваксам), които са част от онези 13 и от онези 5 процента даряващи и ни отсрамват пред света.
Печелене на доверие
На пръв поглед каузата на ARS (Animal Rescue Sofia) е да помагат на бездомните животни, но те правят много повече. Защото когато си бил дори само на едно тяхно събитие, виждаш с очите си колко голяма е ползата и за хората, които им сътрудничат по някакъв начин.
Надя Станчева, управителят на фондацията и на приюта в Богров, изобщо не е съгласна с твърдението, че българите сме сред най-егоистичните хора в Европа, а и в целия свят. „Факт е, че ARS съществува единствено заради хората, които ни помагат по един или друг начин", казва тя. „Друг е въпросът, че благотворителността няма традиция в България, доверието към подобни начинания е подкопано от злоупотреби. След като веднъж се спечели доверието на някого обаче, след като види реални резултати от помощта си, българинът се отдава на каузата си с невероятна сила. Или поне нашите хора са такива, знам ли."
Преди около година в друга статия Стела от фондацията обясни много подробно какви са основните цели на ARS и, както се казва, за какво се борят. Тогава тя беше пълна с оптимизъм и надежда. Сега питам Надя какво е положението след една година, все още ли вярват, че могат да променят хората?
„Ооо, сега ни е много по-лесно да сме оптимисти, отколкото преди година. С нашия оптимизъм се заразиха много хора и имаме повече доброволци и по-голяма подкрепа. А и ние, честно казано, сме грандомани до един. Хора, които смятат, че ще променят света. Не трупаме пари, не търсим слава, много по-нахални сме. Вярваме, че можем да помогнем на България да се качи едно ниво нагоре в отношението си към животните - били те бездомни, домашни, лабораторни, селскостопански... Вярваме в капацитета на родината, така да се каже.
Нали знаеш вица: Мъничко, черничко, тропа на вратата, що е то? Голямото светло бъдеще."
Ултимативна благотворителност
Била съм на благотворителни събития, на които ми се искало да отида и да зашлевя шамар на хората, които ги организират. Защото са ме лъгали в очите, защото са били самодоволни от това, което правят, защото изобщо не са били наясно какво всъщност правят (на едно подобно мероприятие, обявено като урок по рисуване с пръсти за деца, след края на събитието казаха на родителите, че ако искат да си вземат рисунките на децата, трябва да платят по десет лева. А ако не платиш, не ти дават рисунката!
Беше ултимативно, брутално, тъпо, абсолютно необмислено и формулирано неадекватно. Естествено, че щяхме да дадем десет лева, но начинът, по който бяха изискани парите, бе обиден).
Хората от ARS, които познавам, са точно обратното на това
Всяко тяхно събитие ме кара да си мисля, че един свят, изграден по техен дизайн, ще бъде много по-добър и красив. Дали ще организират сангрия, чаено или бирено парти, дали ще бъде купон по пижами, детски купон, на което децата се запознават с кутренцата и се учат какво означава да се грижиш за животинче, дали ще ти предложат да кръстиш някое от бездомните кучета срещу определена сума, никога не съм забелязвала никакъв пропуск в организацията им.
И винаги се изумявам на въображението и идеите им, защото отдадени на своята кауза, която е много тежка, успяват да набират средства за организацията си по начини, които карат хората да се усмихват. Повечето организации започват със старт и умират от изтощение някъде на втората година, заглъхват. А дружината от ARS е като че ли с неизчерпаеми идеи. Надя скромно казва, че се „опитвали" да бъдат креативни, но освен това се осланят и на традицията.
„Миналата година правихме благотворителен календар, а тази хората ни питаха за нов още от октомври, така че - пак направихме. Страх ни беше, че ще бледнее пред стария, но за щастие стана още по-хубав. Само дето летвата вече е много високо, да му мислим догодина! Имаме много идеи, от време на време на някой от нас му хрумва да ги осъществи, друг път идва някой доброволец или приятел и ни подсказва нещо, за което не сме се сещали. В общи линии пробваме всичко, което ни се стори интересно, а в повечето случаи важен фактор е и да е забавно, тъй като не обичаме да се занимаваме със скучни неща."
Вещи или средства
Една от последните идеи на ARS е за онлайн магазин: във всемогъщия Facebook може да намерите страницата с всевъзможни неща - бижута, дрънкулки, книжки, дарени от хората, - които може да закупите, а парите отиват за фондацията. Така може да дарите по два начина - с вещи или със средства.
Някои даряват пари, други даряват време. „Желаещите могат да ни помагат по всякакъв начин", казва Надя. „Едни идват в приюта да разхождат кучетата, други организират партитата ни, трети ни помагат с кореспонденция, клипове, снимки... Винаги имаме нужда от приемни домове, организаторски умения... Кажи ми какво можеш да правиш, за да ти кажа, как да ни помогнеш."
Защо едни могат, а други - не, каква е тайната да се отдадеш така на някаква кауза?
Когато по целия свят гърмят резултатите на КАФ Дарителски Индекс 2011- най-голямото до момента изследване на дарителството в световен мащаб, от които лично аз се срамувам, ми се приисква Надя да обясни и на мен, и на другите какво е това, което отличава хората от тяхната организация - Жана Гогова, Светльо Петров, Стела Райчева, Станислава Станчева, най-новия им член Вики Минчева, която е координатор по доброволците, и всички, които им помагат.
„Понякога си мисля, че тайната ни е в това, че сме пълни идиоти, които наистина вярват в това, което правят. В началото скачахме в дълбокото и едва тогава проверявахме дали можем да плуваме. Да си призная и сега не е много по-различно, но има една съществена разлика - нямаме право да потъваме. Имаше една поговорка „Ако спасиш живота на някого, после си отговорен за него".
И при нас е така. Имаме си 500 кучета. На тях не им пука, че имам лош ден, че парите не стигат или че някой е казал нещо лошо за нас и съм се обидила. Мога да се цупя, да мърморя, че не издържам, но в крайна сметка си знам, че нямам право да прецаквам точно тях, животните. Пък и... Имаме нещо, което е по-силно от умората и лошите думи и то е щастливият край. Да видиш как някой бивш смъртник се излежава на диванчето в новия си дом е безценно и ние буквално се храним с тези истории.
Не знам как да го обясня... Нас няма кой да ни замести. Не сме служители. Не ни е карал никой. Това си е наш избор. Отсяхме се доста, може би и това е от значение. За две години групата ни се промени, останахме само съвместимите характери. Всичко се прави така, както ние го искаме - там сме, където сме казали, че ще бъдем... От какво да се оплаче човек, като сам си го е направил? Прекалено сме горди, че да се оплакваме от себе си, няма как."
* „...защото щедростта ми е без бряг
като морето, но и любовта ми
е също тъй без дъно като него
И колкото по-щедро те дарявам,
със толкоз повече любов оставам."
Шекспир, „Ромео и Жулиета"
