Ние, родените през 90-те, вече пораснахме. Виждате ни по улицата на протести, гледате ни по телевизията и се чудите от къде ни дойде смелостта за тази окупация. Трябва да запомните обаче, че ние сме едно особено поколение, видяло много за кратко време.
Ние не знаем какво е било преди 89-та. Чували сме всякакви истории, но не сме били там. 97-ма пък я помним предимно с лепенките на лъвчета по автобусите. Аз даже имах цяла колекция и все още един доста избелял Лъвчо се перчи на хладилника вкъщи.
Далеч по-ясно помним 800-те дни, за които така и не ни оправиха. Но въпреки, че бяхме малки, не бяхме наивни и не се изненадахме, когато след края им... нищо не се промени. Ние просто от деца знаем, че не трябва да се вярва на обещания от телевизора.
Ние винаги сме живели в преход/криза. Не сме сигурни точно как би изглеждал светът, ако няма криза или преход. Затова не се плашим от трудности, за разлика от западноевропейските ни приятели.
Ние отраснахме с различни животни - 101 далматинци, Пинко Розовата пантера, Цар Лъв, малко с Чебурашка и повечко с Тигъра от "Ой, Тигре, Тигре!", за който наскоро разбрахме, че всъщност не бил истински звяр, а някакъв чичко. Всички тези животни ни направиха отворени към широкия свят и ни помогнаха да опознаем джунглата около нас.
Не винаги имаше пари за нови топки в училище, но пък ние обичахме да се кечим. И се молехме да останем до късно, за да гледаме кеча. Не помним точно 94-та, но сме чували как всички сме излезли на улиците и сме се радвали на победата. Дали ще видим нещо подобно и в съзнателния ни живот?
Когато дойде време да се учим да броим, саундтракът беше "7-8 ти ще си паднала." Бяхме сигурни, че може по всяко време да звъннем на Бог, за да му искаме едно ферари и гадже с бронзов тен (ама не знаехме какво е бронзов тен, а и в детската градина си имахме вече гаджета, та щяхме да се ограничим само с ферарито). Трябваше ни единствено номерът на Господ.
Не го получихме, но чакахме - виждахме, че всички така правят. Всички чакаха да стане чудо и нещо да се промени. Не знаехме какво е това нещо. Май още не знаем. След това пораснахме и видяхме, че с чакане до никъде няма да стигнем. За това и сега сме решени да действаме.
Пиехме сокче "Калифорния" и ядяхме холидейки. Едва ли някой тогава е искал да отиде в щата Калифорния. В България си ни беше хубаво, макар да се бъркахме дали София е столица на България или България е столица на София и да не бяхме сигурни кое е столицата на "Младост", а като отивахме на село се чудихме защо по телевизора продължават да говорят на софийски. Рич и Брук не знаеха ли, че не сме вече в София?
Много харесвахме клек-шоповете - бяха ни точно по размера и не трябваше да се навеждаме. За това големите понякога ни даваха пари сами да купим нещо от там. И тогава се чувствахме много големи! Супермаркети бяхме виждали само в "Сам вкъщи" и когато се появи "Метро" искахме да ходим всеки ден, за да пазаруваме, както пазаруват по телевизора.
А когато на един трети март се появи другото метро, побързаха да ни го покажат. Возихме се от единия край до другия и се радвахме на огромните кафяви седалки. Но ние израснахме с метрото и в момента то не е нищо специално - просто услуга, която чакаме да направят по-удобна. Отново чакане...
Първото ходене на море остави незабравим спомен. Имаше толкова много неща, които човек можеше да прави на морето - да плува (но на не по-дълбоко от метър, за да не дойде Мич от "Спасители на плажа"), да строи замъци, да събира мидички и после да ги мие и суши, да си вземе шишета с пясък и вода за вкъщи (но тати да ги носи, че са много тежки)... а вечер можеше да стреля на стрелбището! Но с пистолета за децата, с който винаги се печели - никога обаче не се знае точно какво. За това и свикнахме с изненадите. Даже и те да бяха малко разочароващи, все пак бяхме спечелили нещо и оставаше само да измислим как да го използваме.
Вече не сме малки. Много от нас завършиха училище, някои дори и се дипломираха от различни университети - по света и у нас. Знаем, че не сме перфектни. Видяхме и далеч не толкова розови неща, колкото описаните тук. Имахме различни проблеми и не се справихме с всички. Но повечето от нас са готови да се борят и да променят нещата.
Ние израснахме през 90те и изпитахме на свой гръб не едно или две правителства. Имаме и избор дали да останем или да заминем. Този избор задвижва нашето колело на късмета, но не ни отдалечава от вкъщи. Когато заминем, още по-силно се интересуваме от това какво става в България и още по-силно искаме да оправим нещата.
Но дали ще заминем или не, е личен избор. Никой, нито ректор на университет, нито министър-председател, нито дори леличката в лавката няма право да ни казва да емигрираме, ако не ни харесва. Ако не ни харесва, вината вероятно е на всички обичащи да чакат и на тези, обичащи да папкат на техен гръб!
За успокоение на всички, решили необмислено да раздават съвети коя част на земното кълбо трябва да обитаваме, искам да кажа, че съветите ви не просто не се приемат, ами и броят на завръщащите се абсолвенти се увеличава.
Защото ни омръзна да чакаме и да се надяваме на печалба от Колелото на Късмета, при положение, че можем да се справим и сами.
