Срещите спират, мениджърите се отпускат, телефоните спират да звънят - и най-после може да се свърши малко работа.
Въпреки че не работя в офис напоследък - и това ми харесва като цяло, макар че още не мога да открия начин да открадна лепливи бележки от себе си - предколедната атмосфера на съвременната офисна работна среда е толкова всепроникваща, че изглежда сякаш се просмуква от съседните сгради директно в мозъка ми.
Това междинно време, когато работата като цяло е спряла, но празниците още не са започнали, е толкова позната като част от емоционалната среда на Коледа като вълнението на Бъдни вечер, отпускането след вечеря на 25 декември, или убийственият гняв, провокиран от първите тонове на най-омразната ми коледна песен - The Little Drummer Boy. И все пак странно е това, което се случва с моята продуктивност, когато всички спират да полагат усилия: изведнъж свършвам много повече работа.
Донякъде това е просто обичайният предпразничен пик на мотивация да се довърши всичко незавършено. Но също така това е и обратната страна на медала на аргумент, който писателят и предприемач Джейсън Фрийд изложи в скорошна реч на конференцията TED, озаглавена тъжно "Защо работата не се случва в офиса" (речта му е достъпна онлайн на адрес bit.ly/eFbNqU).
Офисът, твърди той, е "оптимизиран за това да бъдете прекъсвани" - не незначителните самоволни прекъсвания за заглеждане във Facebook или забавно озаглавените снимки на котки, които са просто "съвременните почивки за по цигарка", а огромните прекъсвания, които сме свикнали да бъркаме с работата, които Фрийд нарича "M&Ms": мениджъри и служебни "мийтинги".
Запитайте хората къде и кога те вършат реално работа, отбелязва той, и те ще ви отговорят: рано сутринта, преди да дойдат всички други, или когато всички са се прибрали вкъщи, или у дома, или докато пътуват. Самите механизми на работното място спъват работата, която бива изтласкана в граничните зони. В навечерието на Коледа, като противоположност, срещите спират, мениджърите се отпускат, телефоните спират да звънят... и (поне според моя опит) нещата най-после могат да бъдат свършени.
Наскоро посетих "не-конференция", базирана на принципите на Open Space Technology (OST), не напълно изяснена нова философия за провеждане на конференции, целяща да приеме любопитния факт, че граничните моменти често са тези, когато се случват най-добрите неща.
Създателят на тази концепция - американският консултант Харисън Оуен, се разочарова от организирането на мащабни събития - само за да установи, че най-значимите дискусии винаги се случват по време на почивките за кафе.
OST се опитва да възпроизведе отпуснатата енергия на кафе-паузите в рамките на цялото събитие; за разлика от традиционните срещи, участниците избират темите - и са инструктирани да следват "Закона на двата крака": ако изгубите интерес към някакъв разговор, оттеглете се.
Резултатът беше леко хаотичен, но безкрайно по-оживен от обичайния ступор по конференциите, непрекъснато прекомбинираща се мрежа от кафе-паузи, все полезни граници без безполезен център.
Това върши работа само за конференции, естествено; за ежедневна работа Фрийд признава, че ни е необходимо повече време без прекъсвания. (Той има резонен материален интерес в тази насока: неговата фирма продава софтуер за чат, предназначен да елиминира фирмените срещи.)
Но пък от друга страна, нима специалните качества на "полезните граници" не произлизат донякъде от контраста с липсата на граници? Не е ли офисът рано сутринта толкова благоприятстващ работата донякъде просто защото по-късно ще стане шумно? Аз си върша най-добре работата във влака - и полунасериозно обмислям в някой момент да започна да правя това в продължение на дни. Но не би се получило. След известно време бих си създал нови прекъсвания.
По дяволите, човешката природа е толкова дразнеща. Весела Коледа!
