Писмо до жена ми, за която сякаш вече не съществувам

Текстът е публикуван в британския сайт The Independend. Писмото е изпратено от анонимен читател в редакцията на медията.

Tи ме плени веднага щом се запознахме. Беше неустоимо привлекателна и страшно независима, светеше по-силно от всеки друг в стаята. Никога не бях срещал жена като теб.

Чувствам, че е честно да отбележа, че аз също блестях през онези дни. Бях способен да накарам всички да млъкнат и да слушат с интерес поредната забавна история, която разказвам. Бях привлекателен, стегнат, забавен и успешен (все още вярвам, че съм).

Имахме много общи интереси - театър, музика и вкусна храна. Имахме общи ценности и ясно усещане за това кое е правилно и кое - грешно. През онези далечни дни се наслаждавахме истински на взаимната си компания.

Година след като се срещнахме, се преместихме да живеем заедно. Три месеца по-късно се сгодихме. Горе-долу около този период започнах да те губя.

Поради някаква причина започнахме да говорим по-малко. В началото беше почти неуловимо по-тихо, докато сме заедно. Това постепенно прерасна в мълчание за дни и седмици. Когато питах дали всичко е ОК, отговорът винаги беше един и същи - уморена си, ще говорим за това друг път. Така и не говорихме. И в мълчанието, твоят гняв нарасна.

Оженихме се. Създадохме нашите прекрасни деца и мечтания дом. И през следващите 13 години те загубих напълно.

Минаваха месеци без дори да ме погледнеш. Започна да се отнасяш към мен не просто като с непознат, но и като с враг. Когато говореше с мен, виковете се бяха превърнали в нормалното ти общуване и това продължава и до днес. Когато пристигам вкъщи вечер, седя в колата и те чувам как викаш на децата.

Когато сме в компания, говориш през мен и не ми позволяваш да се изкажа. Ясно е, че не те интересувам по никакъв начин. Изолираш ме като не ме информираш за нищо, което се случва в семейството ни (колко пъти приятели са виждали шокираното изражение на лицето ми, когато се спомене някакво предстоящо семейно събитие, за което не съм информиран).

Това е твоят начин да покажеш сила и да държиш нещата под контрол. Но най-лошото от всичко беше, когато започна да привличаш децата ни като войници в нашата лична, безсмислена война. Не съм сигурен дали мога да простя това твое действие.

Всяка вечер, когато домът ни е тих, ти си лягаш заедно с мен в едно леглото. В мълчание влизаш под завивките, винаги си обръщаш гърба към мени и гасиш лампата. Без лека нощ. Просто кухо мълчание.

В тези моменти имам чувството, че мога да докосна физически самотата. Всяка нощ в продължение на 13 години си представях как се обръщаш към мен, докосваш ме и питаш как съм. "Всичко наред ли е". Тогава се чувствам желан. Но това никога не се случва. Не се опитвам вече да достигна до теб. Опитът ме научи да не го правя.

Преди три години те убедих да посетим заедно брачен консултант. Там бях попитан какво най-много искам от теб. Аз отговорих просто мило отношение. Ти си извъртя очите. Опитите ни да ходим заедно на семейна терапия скоро се провалиха. Така и не разбрахме откъде идва твоят гняв и проблемите в отношенията ни.

Ето ме днес, на 47 години. Истината е, че никога няма да те оставя. Заради децата ни, които обичам повече от всичко на този свят. Може би когато пораснат и напуснат дома ни, ще се разделим по естествен път.

Въпреки всичко, понякога все още виждам в теб красивата жена, в която се влюбих преди толкова години. Знам, че и двамата все още сме добри хора. Просто не сме добри един за друг.

Докато все още не съм остарял, вярвам, че заслужавам някаква надежда и щастие. Винаги съм имал осъдително отношение към хората, които се впускат в извънбрачни афери и съм вярвал, че забежките им обикновено са плод на елементарни физически нужди без мисъл за последствията.

Но на базата на всичко, което преживях в живота си дотук, разбрах, че много сексуални връзки извън семейството са резултат от дълбока, изконна човешка нужда - всеки иска да се чувства желан и необходим.

А понякога най-близкият ти човек не може да ти даде това.