Възходът на зависимия мъж

Досега базовата теза, че стремежите на мъжете са намалели, докато женските амбиции са нараснали, би трябвало вече да ни е позната. Това, което е по-малко очевидно, е един допълнителен страничен продукт на кризата на мъжете: обезсърчителната степен, до която толкова много млади мъже се обръщат все повече към жените в живота си не само за емоционална утеха, но и за насоки, инструкции и стабилност.

Въпреки че няма нищо ново в това жените да утешават гаджетата и съпрузите си, поне в миналото, това емоционално насърчение е било част от равностойна размяна. Колкото и несъвършено на практика да се е изживявал този идеал, целта обикновено е била една и съща: мъжете осигуряват материално жените, а жените ги глезят и утешават. Поради цял куп причини, мъжете вече не осигуряват финансово жените както преди. Същевременно жаждата у мъжете за комфорт, утеха и насоки от жените изглежда става все по-шумна и по-належаща.

Новата генерация мъже обаче иска все повече, а не дава почти нищо в замяна

Ако "кризата на мъжете" не е била досега в центъра на глобалните дискусии, "Краят на мъжете" на Хана Роузън със сигурност постигна този ефект. Анализатори от целия политически спектър възприеха основната й теза: момчетата и мъжете изостават академично и професионално, защото мъжете са по-малко "гъвкави" от жените, по-неспособни да се адаптират бързо към икономика, която е "все по-индиферентна към мускулната сила".

Дали тази болест по мъжкото съсловие е така масово разпространена, както Роузън твърди, е спорно; а това дали мъжете са сравнително по-ригидни и по-малко адаптиращи се от жените е оборено донякъде от историческите свидетелства. (По време на индустриалната революция безброй мъже са извършили бързия и труден преход от земеделска към фабрична икономика с различни степени на лекота.)

Едно обаче е безспорно: книгата на Роузън засяга чувствителна струна у жените, уморени от безцелността, несигурността и липсата на настойчивост, която изглежда е заразила толкова много млади (и понякога не толкова млади) мъже.

Съвременният мъж е зависим, на моменти направо жалък, и неспособен да се оправя сам

В отговор на твърденията на Роузън, че краят на мъжете също така вещае и безпрецедентна ера на женска сила, журналистката и писателка Клои Ангиал твърди, че хитовият сериал HBO "Girls" отразява "по-пълна картина какво означава да бъдеш млада американска жена в ерата на края на мъжете."

Аргументът на Ангиал е, че младите жени в шоуто са също "объркани... лишени от твърдост и замах, какъвто ни описва Роузън." Ако в някаква степен "Girls" точно отразява съвременната култура, това е валидна критика. Има обаче и друг аспект на сериала, който все пак подкрепя тезата на Роузън: притеснителната слабост на много от мъжките герои в него.

Мъжете може и да не са в "края" си, но в "Girls" психологическата им зависимост е на показ повече отвсякога. Образцов пример: Чарли, гаджето на една от основните героини - Марни. Докато правят помирителен секс в неговия болезнено поддържан апартамент, Чарли започва да я моли: "Не ме изоставяй! Недей да ми създаваш усещане за безопасност и след това да ме изоставяш."

Марни, която е искала отново да се събере с него, е толкова ужасена от неговото отчаяние, че къса с него още по време на секса. Смеем се и от недоверие, и от неловко признаване на детинския, трескав стремеж на Чарли към безопасност. Съчувстваме на Марни за отвращението й към този безнадежден непораснал мъж, който се поддържа - и говори - като жена, но рухва като напълно съвременен мъж.

Жените сега са обект на постоянни молби от мъжете "Кажи ми какво да правя!"

Същата тази мъжка потребност не само за признание, но и за спасение и насока, личи напълно в така хваления от кинокритиците филм "Синя валентинка" от 2010 г. Райън Гослинг и Мишел Уилямс играят млада двойка, чийто брак се разпада; в болезнената сцена преди края, Дийн (Гослинг) отчаяно моли Синди (Уилямс): "Не знам какво да правя, нямам представа какво друго да направя. Кажи ми какво да правя? Кажи ми как да постъпим? Просто ми кажи, и ще го направя."

Молбите на Дийн са едновременно сърцераздирателни и много познати; нещо повече от призив да не бъде изоставян, това е безнадежден мъжки зов за постъпково ръководство в живота, което жените и приятелките няма как да притежават.

Тази маскулинизация на емоционалната зависимост не се случва само в киното и телевизията. Журналистът и издател Том Метлак критикува тезата на Роузън от "Краят на мъжете", заявявайки, че мъжете не са "на края", а просто страдат от "жажда за любов и смисъл в епидемична степен."

Том пише, че повечето мъже имат трудности да разберат "какво означава да бъдеш мъж, да бъдеш добър, да се опитваш да правиш неща, които са невъзможни, въпреки твърде малките шансове." Дайте на тези полагащи огромни усилия млади (и не толкова млади) мъже малко почивка, казва той; нека "спрем да противопоставяме мъжете на жените."

Мъжете жадуват за нормални отношения с други мъже и жени, заявява той. И е прав, естествено. Но макар да не е точно изказването на Дийн "Просто ми кажи какво, ще го направя," призивът му е доста близък: "Ако разбирахте поне малко колко много се старая, бихте ме оставили на мира."

Един основен липсващ елемент от пъзела на темата за "края на мъжете" е не само степента, в която мъжете са отстъпили "гъвкавостта" и "усилията" на жените в живота си, но и степента, в която мъжете вече се обръщат към жените не само за партньорство, но и за наставничество, вдъхновение и насока.

Това, което прави герои като Чарли, Дийн и лицата от книгата на Роузън толкова разпознаваеми е съчетанието от стремеж да угодиш на хората и пасивност, които имат за цел да принудят младите жени да поемат инициативата и да дават инструкции на мъжете, които обичат.

Жените се умориха да са силни и успешни, но да остават емоционално пристанище за слабите си мъже

Мъжете, твърди Метлак, са изпълнени със стремежи: да говорят, да бъдат разбрани, да бъдат приети. Мъжете имат по-голяма емоционална дълбочина, отколкото им признаваме. Това, което той не казва, е, че мъжете в наши дни имат толкова по-малко емоционална устойчивост, отколкото е нужно.

Съвременната женска версия на "мъжкия стремеж" не е само амбиция, тя е и умора. Част от тази умора може да се дължи на "феминизацията на успеха", която Хана Роузън описва. Но със сигурност сериозна част от тази умора идва и от реалността, че дори толкова много жени да надминават мъжете в образователен и финансов аспект, от тях все така се очаква да играят традиционно женските роли на съчувстващ слушател и постоянен окуражител. Да плащат наема. Да го карат да се чувства защитен и в безопасност. Да му казват какво да прави и как да бъдат нещата. И същевременно да изглеждат секси в очите му.

Проблемът е не само че мъжете може да имат по-големи затруднения да се адаптират към бързо променящата се икономика. Проблемът е - както, изглежда, разбират и Хана Роузън, и Лена Дънам (създател, сценарист и звезда в Girls) - че нарастващ брой мъже очакват от жените да служат за постоянно достъпни емоционални тихи пристанища в лутането им в прехода към зрялост и самодостатъчност.