Следя кампанията за събиране на средства за деца с умствено отклонение на руския топ модел Наталия Водянова „Голо сърце", защото ме интересуват личната кауза, (сестра й е диагностицирана), ефектът, трудностите, работата с институции и т.н.
Докато изписвам името Наталия във Facebook, търсачката ми дава предложения за жени с името Наталия. И се появи Кобилкина. И адът на „Тайната Акдемия трансформация за 90 дни" се стовари върху ми, защото се загледах във видеото. Спрях задълго, спрях да чета, да мисля, отказах да повярвам. След това се реших, и ето:
Мислех да започна този текст с щипка здравословна ирония. Иронията, както всички знаем е тънка, скрита насмешка. А в литературата е стилистичен похват, при който подигравателно се твърди обратното на онова, което се мисли. В такъв случай текстът можеше да започва така:
Тя е оръжие. Специална разработка. Свръхсекретна. Тя е острието в хибридната война на Путин срещу България. Тя е инструмент за психологическо влияние върху възприятието на хората, които я четат.
Или така:
Тя е пророчица. Не в собственото си село, но у нас. В нашето затънало, тинясало, тъмно и необразовано село. Тя е нова, подобрена, тунингована версия на Ванга. Тя е сравнително млада. Не особено красива. Нито много умна. Тя е сладкодумна.
След това хвърлих един поглед върху Facebook активността й и се задавих. И се закашлях. И разлях върху себе си кафето, което пиех. После се смях. С глас. Вих. Първо от недоверие, после от ужас.
Не исках да вярвам, но постепенно схванах, че последователките й живеят в наивно самопознавателно Средновековие. Че пътища за излизането им от това Средновековие няма и няма да има открити. Че са си избрали за гуру жена, която тероризира и изнасилва граматиката ни. И това не е смешно, не е забавно. Не е жалко дори. Отвратително е. Защото не просто има нещо генерално сбъркано в това да си жена и да получаваш интимни съвети от друга изключително неграмотна жена - извратено е. Говори колкото за нейната култура, толкова и за твоята.
Някои дори я наричат феминистка. Истинските феминистки, тези, които всеки ден, малко по малко се борят за по-добро място под слънцето не само за себе си, а и за други жени, биха я запалили на клада.
И биха били с ясната мисъл, че вършат добро.
Българското овче интернет стадо, на което тя е пастирка, което дои и стриже доста умело, е редно да проумее някои неща и да се образова. Да се самообразова.
Жените, които я следват, лайкват и споделят, е хубаво да разберат, че има проблем, ако жената, на която вярват, нарича вагината си или още по-лошо, вагините им, котенца. Котенце вместо вагина е априорна подмяна. И апелира към слепота, не към проглеждане. Какви свои лични проблеми решават жените, които нямат елементарната способност да наричат нещата с истинските им имена?
Нали именно заради настояването за въпросното наричане, заради правото, заради свободата, за да няма повече скелети в гардероба, пиесата на американката Ив (Ева) Енслър „Монолози за вагината" е световен, не само театрален, не само женски, социокултурен феномен. Нали има световен V - day. И не, това не е Валентинов ден, а е Vagina day. Денят, в който милиони, милиарди смели жени открито и ясно, някои под заплаха за животите си, протестират срещу сексуалното насилие, на което са подложени. А насилие има тогава, когато има мрак.
Наталия Кобилкина не е новаторка в нито един от смислите, които са заложени в тази дума. Не е първооткривателка. Тя е способна само да претопля вчерашния обяд и да го продава като днешен. Тя борави с един и същи овехтял и втръснал до болка словесен бульон - бульонът на позитивното мислене.
Тя продава или подарява на слаби, непознаващи себе си и имащи неистова нужда от анестетик, от упойка, жени не решение на проблемите им, а залъгалка - това, което искат да чуят: че са специални, че са принцеси, че трябва да се обичат, да повярват в себе си, да събудят съблазнителката, да очароват мъжете си, да не им отказват секс.
Така без да осъзнава, защото няма капацитет за това, тя разкъсва българските си читателки в желанието им да са странен хибрид между спящи красавици, кукли Барби и фатални жени. Общото между трите вида жени е едно. И е съществено. Те не съществуват, фикция са.
Наталия не е нито Флорънс Найтингейл, нито Сюзън Зонтаг, нито дори Кристалина Георгиева или Меглена Кунева. Тя е добър мениджър. Отличен инкасатор. Тя инкасира невежеството, глупостта на читателките си. Щедро сипе в ушите им сладки думички за самопознание и за постигнати резултати. Тя не говори, а мърка. Осребрава мъркането си. Тя е добра машина за пари - обърканите, нещастни, упоени и страхливи нейни привърженички с охота пълнят касичката й. Дейността й се разраства - освен книги, вече организира и семинари. Има сайт, чрез който предлага уебинари, курсове, консултации, съвети, тренинги. Фирмата се разраства.
В умопомрачителното си незнание тя смесва понятия като тяло, семейство, архетипи, род, държава, жрици, сексология, гейши. Машината се завърта. Пари ще има. Признание и благодарности - също.
Хрумна ми смешка, но не зная смешна ли е или трагична. Да подшушна на почитателките й да инициират комитет, да съберат пет хиляди, или колкото там трябват, подписа и да я номинират за президент на Републиката, изборите чукат на вратата, партиите се ослушват с кандидатите си. Току-виж стигнала до балотаж. Тогава - тогава предричам такъв живот, че само си викам...
