Да позовеш другия или защо няма да се откажа от звателния

Попътна реплика във ФБ за звателния падеж роди неочакван интерес и показа, че темата продължава да вълнува. Очевидно амбивалентното отношение към традицията търси актуална позиция и очаква - за пореден път, становището на специалиста.

Няма да застана на тази позиция. За нея ще предложа бележка от Блога на Павлина. Ще споделя личното си пристрастие към ЗВАТЕЛНИЯ. Кратко, като за пост в нета:)

Обичам го. Той позовава и изразява. Позовава човека, когото искам, изразява ме спрямо него, дава знак, че го търся. Този смисъл на знака е важен. Няма да си го откажа. Различните звателни форми носят информация, тя е ценна. Изразява ме спрямо човека.

Йордана е име. Йордано, Йорданке, Йорданчице, Дани, Дано, Данчице ... е отношение. Държа на него, то ми удържа и ЗВАТЕЛНИЯ в личната езикова практика. Другото е съобщаване. Име без душа и посока.

Позоваването разслоява и изказва нюансите на момента. Не е едно и също да позовеш с Боро, Боре, Борко, Боренце ... Или с Мило, Миле, Милинко, Миминчице ... Обичам да позовавам близка позната с енергията на Хубава Яно. Тя умее да съпреживява емоцията, която фразата излъчва.

Познава архетипите, които възкресява. Заедно ги обичаме. Спомнят ни любовта и мощта на балканджията и онази неизразима негова несломимост, която удържа вярата и народността, нея събуждаме, когато позоваването се чува.

Всеки българин знае правилото за употребата на падежа. Както и факта, че в езика ни има само падежни остатъци, днес властва аналитизмът и на дневен ред са предлозите, не падежите и безумно трудната им система.

Макар остатък обаче, звателният е богатство. Персонализира обръщението към човека, не спира до назоваването на името, което съдбата му е предопределила. И понеже най-често личността сама не избира името, което й се дава, остава й да избере формите на позоваване, които да харесва. И да излъчва знаци, така че да ги чува от гласове, които позовават човека.

Много пъти сядах да напиша текста. В един момент реших, че е безумно дребнаво да се занимава човек със стилистични нюанси на някакъв си там падеж, когато Украйна например се тресе и на Майдана убиват хора.

Разпознах в темата мюре, което отклонява. И подменя същинските фокуси на деня. Е, няма да предложа, казах си, текст, който манипулира йерархията, днешните акценти са на голямо разстояние от фиоритурите на речта.

Както го написах, така на мига го опровергах. Откъде накъде ще е по-важна дървената глава на Янукович, а не говоренето за благата форма за позоваване на украинеца Тимур например, на когото българката Мария написа сърдечно приятелско писмо.

Докато го четях, преживявах колко по-топло звучи Тимурчик, Тимурок, колко повече обич и съпричастност излъчва звателната форма, така лекомислено заключвана в килера на века, който затвори поредната хилядолетна страница от човешката реална и словесна история.

Звателната форма позовава другия, дава точен знак, че иска него, търси връзка, контакт, има нужда да разговаря. Преживявам назоваването на името вместо позоваването на човека като хладна отстраненост, безлична дума без знак и посока.

Епидермално несрещане с личността на отсрещния, липса на фактически диалог, на реална заинтересованост, формалност, клише на празен бон тон, ерзац и паркетно разминаване между маски, които скриват личността, душата, мисълта, емоцията.

И се сещам за съкровено преживяване, което точно илюстрира опозицията реално общуване - бон тон в светска зала. Не пропуснах рядък шанс да изкажа почит на Йордан Радичков, макар в много куртоазна обстановка. Като сега виждам как наклони глава, нададе ухо, сякаш не съвсем добре чува, за да не пропусне ни една думичка от развълнуваната тирада.

Разпознах не само живия интерес, разпознах отворените сетива на твореца, за когото важен е човекът и словото, което го изговаря. Това не е случайно поведение, това е отношение към другия, разбиране за същински стойности в живота, житейски избор, философия.

Може да звучи безкрайно отвлечено, на пръв поглед несвързано с темата, но преживявам звателния тъкмо като знак за автентичен интерес към човека, желание да се свържеш с него, интерес към личността, стремеж към заинтересовано общуване.

Ценя го, важно е за мен, изразява отношение, проявява конкретна емоция, моментното преживяване, така че не виждам ни повод, ни причина да се откажа от тази опция на езика, тя е богатство, цвят, дълбочина, отстъп от унификацията и искам да бъде сред нещата, с които избирам да си служа.

Спомням си и третата божия заповед - не произнасяй напразно името на Господа, Бога твой. Научила съм се да виждам в нея знак за силата на словото, предупреждение тя да се съобразява. Не е случайна приказката за дърваря, мечката и лошата дума, болката от която завинаги останала, докато раната зараснала и белегът дори изчезнал.

Размишлявайки за звателния, разпознавам и друг смисъл на заповедта - не ме позовавай за щяло и нещяло, това Ме ангажира, автентично Ме обвързва. Ако няма защо, това е похабена енергия, не бива да я пилееш лекомислено, тя е важна, трябва за същинските неща.

Колко пъти без нужда и истинска необходимост възкликваме Боже мой!, не Бог мой! и позоваваме енергия, която реално не ни трябва, която придърпваме, без да употребим, която разпиляваме, захвърляме като непотребна, а тя приижда, възкръсва, за да ни съдейства, за да стане наша сила и подкрепа, даване, което сме поискали и разпилели заради лекомислено позоваване ...

Емоционална, поразпиляна, недокрай сресана, защитата на звателната форма е колкото лична, толкова и общозначима, защото не е нищо друго, освен копнеж за автентичен интерес към човека и зов за същинско общуване между хората.

Пожелавам си го, пожелавам го за добро утро и днес, тук, сега, защото животът ни не е репетиция, той е единствената ни премиера и истината за него е тук, днес, сега и точно в този момент на изгрева, който обещава, но кого ще позовем не назовава, оставя да е наша тази грижа, избирам си да е същинска.