Да позовеш другия или защо няма да се откажа от звателния

Попътна реплика във ФБ за звателния падеж роди неочакван интерес и показа, че темата продължава да вълнува. Очевидно амбивалентното отношение към традицията търси актуална позиция и очаква - за пореден път, становището на специалиста.

Няма да застана на тази позиция. За нея ще предложа бележка от Блога на Павлина. Ще споделя личното си пристрастие към ЗВАТЕЛНИЯ. Кратко, като за пост в нета:)

Обичам го. Той позовава и изразява. Позовава човека, когото искам, изразява ме спрямо него, дава знак, че го търся. Този смисъл на знака е важен. Няма да си го откажа. Различните звателни форми носят информация, тя е ценна. Изразява ме спрямо човека.

Йордана е име. Йордано, Йорданке, Йорданчице, Дани, Дано, Данчице ... е отношение. Държа на него, то ми удържа и ЗВАТЕЛНИЯ в личната езикова практика. Другото е съобщаване. Име без душа и посока.

Позоваването разслоява и изказва нюансите на момента. Не е едно и също да позовеш с Боро, Боре, Борко, Боренце ... Или с Мило, Миле, Милинко, Миминчице ... Обичам да позовавам близка позната с енергията на Хубава Яно. Тя умее да съпреживява емоцията, която фразата излъчва.

Познава архетипите, които възкресява. Заедно ги обичаме. Спомнят ни любовта и мощта на балканджията и онази неизразима негова несломимост, която удържа вярата и народността, нея събуждаме, когато позоваването се чува.

Всеки българин знае правилото за употребата на падежа. Както и факта, че в езика ни има само падежни остатъци, днес властва аналитизмът и на дневен ред са предлозите, не падежите и безумно трудната им система.

Макар остатък обаче, звателният е богатство. Персонализира обръщението към човека, не спира до назоваването на името, което съдбата му е предопределила. И понеже най-често личността сама не избира името, което й се дава, остава й да избере формите на позоваване, които да харесва. И да излъчва знаци, така че да ги чува от гласове, които позовават човека.

Много пъти сядах да напиша текста. В един момент реших, че е безумно дребнаво да се занимава човек със стилистични нюанси на някакъв си там падеж, когато Украйна например се тресе и на Майдана убиват хора.

Разпознах в темата мюре, което отклонява. И подменя същинските фокуси на деня. Е, няма да предложа, казах си, текст, който манипулира йерархията, днешните акценти са на голямо разстояние от фиоритурите на речта.

Както го написах, така на мига го опровергах. Откъде накъде ще е по-важна дървената глава на Янукович, а не говоренето за благата форма за позоваване на украинеца Тимур например, на когото българката Мария написа сърдечно приятелско писмо.

Докато го четях, преживявах колко по-топло звучи Тимурчик, Тимурок, колко повече обич и съпричастност излъчва звателната форма, така лекомислено заключвана в килера на века, който затвори поредната хилядолетна страница от човешката реална и словесна история.

Звателната форма позовава другия, дава точен знак, че иска него, търси връзка, контакт, има нужда да разговаря. Преживявам назоваването на името вместо позоваването на човека като хладна отстраненост, безлична дума без знак и посока.

Епидермално несрещане с личността на отсрещния, липса на фактически диалог, на реална заинтересованост, формалност, клише на празен бон тон, ерзац и паркетно разминаване между маски, които скриват личността, душата, мисълта, емоцията.

И се сещам за съкровено преживяване, което точно илюстрира опозицията реално общуване - бон тон в светска зала. Не пропуснах рядък шанс да изкажа почит на Йордан Радичков, макар в много куртоазна обстановка. Като сега виждам как наклони глава, нададе ухо, сякаш не съвсем добре чува, за да не пропусне ни една думичка от развълнуваната тирада.

Разпознах не само живия интерес, разпознах отворените сетива на твореца, за когото важен е човекът и словото, което го изговаря. Това не е случайно поведение, това е отношение към другия, разбиране за същински стойности в живота, житейски избор, философия.

Може да звучи безкрайно отвлечено, на пръв поглед несвързано с темата, но преживявам звателния тъкмо като знак за автентичен интерес към човека, желание да се свържеш с него, интерес към личността, стремеж към заинтересовано общуване.

Ценя го, важно е за мен, изразява отношение, проявява конкретна емоция, моментното преживяване, така че не виждам ни повод, ни причина да се откажа от тази опция на езика, тя е богатство, цвят, дълбочина, отстъп от унификацията и искам да бъде сред нещата, с които избирам да си служа.

Спомням си и третата божия заповед - не произнасяй напразно името на Господа, Бога твой. Научила съм се да виждам в нея знак за силата на словото, предупреждение тя да се съобразява. Не е случайна приказката за дърваря, мечката и лошата дума, болката от която завинаги останала, докато раната зараснала и белегът дори изчезнал.

Размишлявайки за звателния, разпознавам и друг смисъл на заповедта - не ме позовавай за щяло и нещяло, това Ме ангажира, автентично Ме обвързва. Ако няма защо, това е похабена енергия, не бива да я пилееш лекомислено, тя е важна, трябва за същинските неща.

Колко пъти без нужда и истинска необходимост възкликваме Боже мой!, не Бог мой! и позоваваме енергия, която реално не ни трябва, която придърпваме, без да употребим, която разпиляваме, захвърляме като непотребна, а тя приижда, възкръсва, за да ни съдейства, за да стане наша сила и подкрепа, даване, което сме поискали и разпилели заради лекомислено позоваване ...

Емоционална, поразпиляна, недокрай сресана, защитата на звателната форма е колкото лична, толкова и общозначима, защото не е нищо друго, освен копнеж за автентичен интерес към човека и зов за същинско общуване между хората.

Пожелавам си го, пожелавам го за добро утро и днес, тук, сега, защото животът ни не е репетиция, той е единствената ни премиера и истината за него е тук, днес, сега и точно в този момент на изгрева, който обещава, но кого ще позовем не назовава, оставя да е наша тази грижа, избирам си да е същинска.

#34 Мина 04.03.2014 в 15:43:53

"Ако може някой да ми каже каква е разликата между `щ` и `шт` нека да защити според мен ненужната буква." Ами не сме ли доста доволни, че езика ни е почти 1:1 фонетичен и не се мъчим да "спелуваме", даже го нямаме това понятие! Аз лично, съм много доволна! Следователно "щ" е нужна, защото, звука, който й съответства е точно ЕДИН, а не два, които трябва да направиш произнасяйки "шт", колкото и бързо "т" да следва "ш"! В името на 1:1 трябва да има и "ю", и "я"! КАЗАХ!

#35 скучко 04.03.2014 в 15:44:40

От: "Речник на феминистките" Кожата на края на члена се нарича мъж...

#36 Мина 04.03.2014 в 15:45:43

" 33 qhasper | 04.03.201415:43 Мина, аз после се усетих, че по-ефектно щеше да е да напиша "Прави смисъл, дясно?", ама късно... "

#37 скучко 04.03.2014 в 15:49:00

Наказателен член - член по-дълъг от 20см. От: "Юридически речник"

#38 qhasper 04.03.2014 в 15:50:34

Еми тогава значи трябват отделни букви за "дз", "дж" и допълнителна буква за едно от двете "л"-та. Освен това, ако работата е за бързина на последващи звукове, то трябват много нови букви - по една за всяко възможно струпване на две и повече съгласни. РЕКОХ!

#39 скучко 04.03.2014 в 15:53:07

Един цар имал три дъщери. Когато най-голямата дъщеря станала за женене той я извикал, подал й една пръчка и й казал: - Дъще, хвърли тази пръчка с все сила и където падне пръчката, там ще се омъжиш! Хвърлила дъщерята пръчката и тя паднала при най-красивия момък. След време и средната дъщеря станала за женене и тя хвърлила една пръчка и така се омъжила за най-богатия момък. Дошло време третата дъщеря да се жени. Хвърлила тя пръчката с все сила, но нещеш ли паднала в едно блато. Отишла дъщерята да види и гледа един жабок държи пръчката в уста. "Е! -казала си най-малката дъщеря - Такъв ми бил късмета!" Но се сетила че в приказките като целунеш жаба и тя се превръща в красив принц. Отишла, целунала жабока... но нищо! Целунала го втори път... но жабока си оставал жабок! Целунала го трети път и тогава жабока казал с дрезгав глас: - Много съм омагьосан, май че ще трябва и да духаш!

#41 паяка 04.03.2014 в 16:52:03

Бичи, таа тема аз на нея га не барам, оти да нЕ играат шалтаците после по менека.

#42 NannyOgg 04.03.2014 в 16:55:18

Мила ми, Кръстино, или Уважаема г-жо Манолова, Харесах Вашата статия - Вашето слово за словото. Подобно на Вас, но изразено с по-груби средства, намирам отказването от звателния за скопено и някак твърде неодушевено Рядкост е да срещнеш изложение, в което смислено, с любов и без излишни претенции, авторът успява да защити тезата си. Поздравления!

#44 Danisco 04.03.2014 в 17:17:52

Ама те и в Столипиново, Фаскултето и Токайто трудно го говорят, да не кажем че не го и пишат даже. А от този факт следва: 1. Или да се повиши грамотността на народонаселението до нивото на езика. 2. Или да се принизи качеството на езика до нивото на настоящата грамотност. Аз предпочитам първото, ама кой ме пита мен. То за тази работа усилия и пари трябват. Виж второто е къде-къде по лесно и евтино...

#46 Harry 04.03.2014 в 17:31:29

Познавам префърцунени гъски, които се вбесяват ако се обърнеш към тях със звателната форма на името им. И нито един мъж не ми се скара, че се обръщам към него с Иване, или Филипе! Дали глупостта предпочита жените?

#47 паяка 04.03.2014 в 17:34:43

Бичи, превод в ефир: Аз тази тема не я пипам, за да не заиграят шамарите по мен

#48 Abigail 04.03.2014 в 17:37:43

Хари, тук направо ме изуми.

#49 паяка 04.03.2014 в 17:44:28

Бичи, когато имаш време, ела, знаеш къде, да ни разкажеш и за бахъра, и за новата ти работа.

#52 qhasper 04.03.2014 в 18:02:09

Мануело, за тия имена звателният падеж се образува неправилно и се ползват така: Николай уа, Георги уа, Живко уа, Динко уа, Добри уа Пример: Живко уа, какво прайш там? Яла тука да видиш нещо.

#53 delight 04.03.2014 в 18:16:28

... се образува неправилно и се ползват така: Николай уа... И алтернативния симпъл вариант: Ей чшшш.. ти, ти...

Новините

Най-четените