Това е историята на едно билетче за градски транспорт. Всъщност талонче. От онези, дето ти излизат по 80 стотинки парчето. То беше последното от поредицата. Под номер 10. Нещо като най-силната карта в ръка след раздаване.
Негов притежател беше лельобаба Надежда, доскорошна дългогодишна учителка по „Човек и природа" и дебютираща обитателка на безбрежния свят на пенсионерството.
След като съвестно беше изпукала без да се замисля талончета с поредни номера от 1 до 9, в един пореден шибан ден лельобаба Надежда се качи на поредния шибан тролейотрамвай и се сблъска с... „дяволията"!
До този момент стресираният мозък на лельобаба Надежда не беше й позволявал да прави зрителна дисекция на пътниците, лашкани в душната безтегловност на градскомобилните бараки. Но в този ден не беше така!
Секунди преди да посегне към последния си свиден талон номер 10 лельобаба Надежда се огледа и видя дузина пътници около себе си, които просто държаха неперфориран билет в ръка и зорко се оглеждаха за униформен „враг".
В този момент лельобаба Надежда откри мощен пробив в Системата. Извади своя „Номер 10" и зачака. Нищо не се случи. Спирките се редуваха. Пътници слизаха и се качваха. Някой прибираха своите билетчета, други ги вадеха, след това на свой ред ги прибираха.
Лельобаба Надежда пристигна до своята Точка Бе. Слезе и с любов прибра своето последно талонче в портмонето си. Блажена усмивка я озари. Започна трескаво да пресмята, ако повтаря „системния пробив" всеки ден, колко разходи ще успее да покрие от хилавата полусомалийска пенсия.
Заредиха се дни, седмици, месеци. Лельобаба Надежда се утвърди в редиците на армията за спасението на билетчетата от перфорация. Тя пазеше своя „Номер 10" като очилата си и го наричаше „най-скъпото", с което биеше по точки дори маниака Ам Гъл с оня тъп властелински пръстен.
Безгрижните тролейотрамвайни дни на лельобаба Надежда и нейното талонче се редуваха с критични авантюри. На няколко пъти контрольори-садисти се вмъкваха във вонящите градскомобилни бараки, но тя ги финтираше в последния момент и „най-скъпото" й оставаше неосакатено от болезнена перфорация.
Веднъж през зимата го изпусна на мокрия и кален под в един нагъчкан трамвай. Хвърли се като обезумяла, прибра го грижливо в носната си кърпа и после в къщи дълго и нежно го суши с ютия.
Няколко месеца по-късно лельобаба Надежда беше спестила левчета за нови завеси в кухнята и душ-слушалка втора употреба. Дори започна да използва двупластова тоалетна хартия и кисело мляко с 1,2% масленост повече. С две думи, стандартът й на живот рязко се вдигна благодарение на фантастичния талон номер 10 и пробивът на грабливата система.
Тя завърза и познанства с други „колеги по неперфорация". Събираха се на гости, говореха си, чертаеха безопасни маршрути и обсъждаха нови тактики и похвати във войната с контрольорите в градския транспорт.
Половин година по-късно климатичните условия, потните човешки пръсти и радиацията в Япония промениха вида на талончето с номер 10 до неузнаваемост. Беше пожълтяло, измачкано и с полуизтрита визия. Лельобаба Надежда виждаше как от ден на ден „най-скъпото" й остарява и се сбръчкава в ръцете й.
Вечер дълго го гледаше на светлината на нощната си лампа и в очите й напираха сълзи. Възрастната жена усещаше, че мигът на раздялата се приближава. И той дойде...
В един душен предиобед в епицентъра на лятото лельобаба Надежда рискува да поеме по един от най-опасните маршрути на столицата. Групата й избягваше тази рискова дестинация и ползваше дълги заобиколки, но днес наистина се налагаше да се действа екстремно, защото в един далечен хипермаркет за бедни бяха пуснали олио с цели 30 стотинки под нормалната цена.
Още след третата спирка лельобаба Надежда се оказа в дяволски капан. Атакуваха я двама контрольори и от двете страни на пътуващата барака. С трепереща ръка смелата жена забоде изтънелия талон номер 10 в зеещата паст на олющения перфоратор и натисна с всичка сила. Металните зъби пронизаха тънката хартия и в „най-скъпото" зейнаха пет огромни дупки.
След като „врагът" отмина, лельобаба Надежда се отпусна на една мръсна седалка и се разплака тихо. Така остана с часове, возеше се и не слизаше. Пропусна олиото с минус 30 стотинки и то няколко пъти, но на една оживена спирка тя най-накрая излезе от транса и тръгна да слиза. В този момент отново получи прозрение. Светкавично си набеляза от качващата се тълпа една жена с износени дрехи и тъжен вид. Напъха смъртно ранения талон номер 10 в ръката й с думите „Ето ви билетче!", смигна съучастнически и се смеси с тълпата.
Новата притежателка на „най-скъпото" се качи с усмивка в трамвайотролея и след няколко спирки на свой ред предаде пробитото парче хартия на следващ качващ се пътник.
До късно вечерта Талон Номер 10 смени две дузини пътници и завърши житейския си път, забоден зад перфоратора в едно депо, а лельобаба Надежда извади 8 лева от спестените си благодарение на него пари и се подготви на следващия ден да купи комплект талони.
Ако всичко вървеше по план, можеха и да й стигнат до 21-ви декември 2012-та...
