„Дойде сезонът на дините, а?". Едрият, допреди малко непознат господин, търкаля поглед по очертанията на проветривата ми лятна рокля, докато облата му талия подскача като акордеон в ритъма на внезапния му изблик на веселие. Мислите му провеждат маратонско бягане из плажните възвишения на Андреа. Мислите ми се отбиват край спомена за реклама на евтина българска мастика. Главата му е пълна със загорял силикон. Моята глава е в Истанбул, където, полубезцелно обикаляйки сумрака, се озоваваме на улица, огласяна от шумен мъжки смях.
Погледът ми прави бърз рейд през околните лица, докато решавам наум уравнението - аз съм единствената жена и това явно не е много ок. Чувствам се недобре позиционирана, не съвсем разбираща и неразбрана. Не съм оттук.
Шкембето на българското чувство за хумор смазва между потните си гънки
Според проучване, проведено през 2011 г. сред повече от 30 000 представители на 15 страни, победители в класацията за най-лошо чувство за хумор са германците, а почетните второ и трето място си поделят съответно руснаците и турците. Като оставим настрана Германия, заключена в хладния образ на дълго затвърждавания стереотип, можем да отдадем необходимата почит на гордите подгласници.
Българското чувство за хумор лежи разкрачено между възпитателните методи на старата и по-малко старата си любов. А по средата му гордо се извисяват комици като Кирил Добрев и личният му принос в антологията на българските пословици и поговорки. „Аз жените ги предпочитам за други работи" е изисканата адаптирана версия на турската забрана за женски смях.
Ако любовта на мъжа минава през стомаха, то чувството му за хумор плъзга длани по повърхностните релефи на тялото - неговото, на жена му и по възможност не на собствената му.
Българският смях често е смях за физиологията, отверстията и телесните секрети. Той драска по стените на възприятнията ни, забавлявайки се с разкривени едносрични трибуквия. Тук
„Пиши ... и да бегаме" е мантрата, събрала радостта на поне 80% от населението
Ако не вярвате, значи нямате телевизор. Или живеете затворен сред останалите 20%, а маршрутът ви никога не е включвал квартална кръчма. В случай че все пак попаднете сред мнозинството, за да не се озовете в смразяващо вкочанена позиция на духа, редно е да се заапознаете и с някои други особености на българския смях. Като например отлежалото и устояло повратностите на съдбата вярване, че
прецакването е смешно. Нещо повече - тук то е жизнеутвърждаващо
Хвърлете един спомен на фолклорния герой Хитър Петър и ще разберете защо. Майките, бабите и чичовците ви до девето коляно са възпитавани в усещането, че да пуснеш чорбаджията по пързалката на чувството си за хумор е най-пълноценната част от денонощието. Едва ли ви трябват мненията на психолозите, за да стигнете до заключението, че синдромът на прецакването е териториална версия на опита да откопчаеш душата си от стегнатата прегръдка на някой и друг комплекс.
Кой каза, че избиването на комплекси не е национален спорт? И понеже спортът е в кръвта ни (и в небрежно поклащащите ни се шкембета), а изкачването по върховете на съвършенството е характерно българска черта, важно е да овладеете уменията на надцакването.
Надцакването е прецакване бета версия
То е висша форма на прецакване, при която индивидът превклюва от скучноватото надбягване със себе си към предизвикателството на препускането сред себеподобни. Помните ли детските вицове, които започваха със „Събрали се Бай Ганьо Българина, Бай Ганьо Американеца и Бай Ганьо Французина", да кажем.
От една страна, Бай Ганьо Българина винаги доказваше най-неоспоримите качества на полов атлет, сървайвър, полиглот и други характеристики на свръхсъществата. От друга, този формат на разказване вероятно идваше, за да докаже, че на Запад също живеят зле и раждат своите свежи и не толкова свежи простаци. И ако златният медал в подобна дисциплина би могъл да се приеме негативно другаде, у нас първото място не мирише.
Ако медалът е тиквен, Бай Ганьо Българина ще го завие в корите на неделния си тиквеник. Не е редно да бъркате чувстото за национална гордост от подобни фикционални успехи с усещането за самоирония обаче. Българското чувство за самоирония лежи дълбоко заровено в акордеона на дебелашкия ни хумор. Тук много хора вярват, че
автоиронията е далечна братовчедка на автомивката
и избягват употребата й със същото непоколебимо упорство, както навестяването на гореспоменатата. Българското смешно е смешно само ако гази в градинката на другия. Българската самоирония е официално безжизнена поне от момента, когато провокативният чешки скулптор Давид Черни изобрази България като турска тоалетна в инсталацията си „Ентропа" през 2009 г. Тогава българското представителство в Европейския съюз, задочно подкрепено от силно развълнуваната родна общественост, предизвика патриотично трибагрен международен скандал.
В резултат образът на родината осъмна покрит с черен плащ. БГ чувство за самоирония - rest in peace, или по-точно rest in piss. Само за инфо - бронзовите скулптури (пак на Черни) на двама пикаещи голи мъже, които обилно оросяват картата на Чехия, са сред must-see листа на туристите в Прага. При това пикаещите двама са небрежно строени пред музея на Кафка в живописния исторически квартал Мала страна.
Способността за самоирония е способност да преодолееш страха от огледалото. Нашите умения се разбиват в парчетата на АлисИЯ в огледалния свят.
Не е смешно. И животът тук е тежък и хич не ни е до чувство за хумор. То се дави
дълбоките приливи на ежедневните ни пъшкания
В „Човекът в търсене на смисъл" австрийският професор по неврология и психиатрия Виктор Франкъл (който, между другото, е излязъл жив от ада на Холокоста) казва, че опитът да развиеш чувство за хумор и да видиш нещата в хумористична светлина е един вид трик, усвоен при овладяването на изкуството да живееш. Последната човешка свобода е да избереш начина, по който възприемаш света.
Българското чувство за хумор е като сухия шпек - пълно с Е-та, неподходящо за гости и ти докарва шкембе.
