Често се питам какво става с българските журналисти. Къде се изгуби обаянието на „говорителките" и защо вече да гледаш телевизия е признак на лош вкус.
Имам малко спомени от преди 89-та, но но един от тях е как след Сънчо, малко преди осем часа, се появяваше онзи абсурден часовник и отброяваше минутите до началото на новините. Това беше времето от деня, в който цялото семейство сядаше и гледаше в пълно мълчание емисията.
Имаше магия. Не искам да идеализирам онова време. Нямам представа какво е било съдържанието на новините. Говоря за друго - за обаянието, с което се обграждаха журналистите, които всяка вечер идваха в домовете ни. И вярата, която хората имаха в тях. Те не бяха просто водещи, те бяха нещо като богини. Всяка със запазено място в звездния отбор. Имена и лица, които се помнят и до днес. Ясно.
Въобще, телевизията и всичко свързано с нея, си беше „голяма работа". Всички гледаха (то не че имаше друга възможност, но все пак). Дори случайно да участваш в една анкета, после се къпеш в слава месеци наред.
Защо се загуби доверието в телевизията? И защо лицата от екрана все по-малко „ни говорят нещо"?
Преди няколко години си говорех с известна българска журналистка. Винаги съм я уважавала, заради точните и неудобни въпроси, които задава. Заговорихме се за информацията. Как са се „случвали" разследванията без интернет, без мобилни телефони, без Google.
Kогато била съвсем млада в професията, я разпределили в криминалния ресор. Нещо, крайно далеч от нея като тема. Tя обаче си взела бележника, отишла в библиотеката и прекарала дни, в които да чете и да се научи кой кой е в подземния свят. Това бил нейният Google. Останалото е история - малко по малко натрупала опит, не си позволявала да говори непроверени глупости по телевизора, усетила, че хората започват да й вярват, натрупала полезни контакти. Така се случвали нещата. Не само с нея.
Журналисти като нея отдавна са имена в професията. Но кой ще ги наследи?
Често гледам новини. За съжаление рядко научавам нещо ново от тях. В ерата на технологиите, емисиите са като Google, ама с картинка. По екрана се мяркат лица, които резюмират прочетеното от мен в интернет по-рано през деня. Не се учудвам. Просто няма как да стане. Ако проследим внимателно „репортерът X" какви новини отразява в рамките на една седмица, ще забележим следното: понеделник - репортаж за миграцията на щъркелите; вторник - репортаж за бежанската криза; сряда - проблеми в НЗОК; четвъртък - заседание на Министерския съвет; петък - дъждове удавиха пшеницата. Е, какво ще си помислите за подобен човек? За мен има два варианта - или е мега умен или е много добър в това да не знае нищо като хората. Но пък си има Google.
Това са новата „порода" журналисти - т. нар. „пенкилери". Това е универсалният боец във всяка редакция. Всеки ден му е като първи в професията. Свикнал да скача в различна тема и да не се излага напълно. Вярно, плува на повърхността, но поне не се дави. Няма лошо. След години може и самолет да сглоби - само му дайте два свободни часа и wi-fi.
За съжаление, в последните години "пенкилерът" се превърна в норма в професията. Факт е, че това е „удобната журналистика". Тази, която не задава точните въпроси (ако изобщо пита), тази, която пропуска ключовите детайли и тази, която не противоречи на редактора. Защото просто няма нужните знания, за да разбере какво всъщност се случва около него. Кукла на конци, която винаги е готова да замести на пресконференция някой от ресорните журналисти. Казано иначе - дръжка за микрофон.
За съжаление, понякога някои от младите журналисти до такава степен забравят, че могат да мислят, че е страшно. Мислех, че всичко съм видяла. Докато една от репортерките на БНТ не изпи урината си в ефир. Защо? За да покаже, че няма ефект от уринотерапията. По-скоро показа висш пилотаж в безсмислието. Но както и да е. Гадно ми стана не толкова от гледката, а от факта, че това е нивото. Много ниско. Жалко.
Същата тази телевизия, която преди години произвеждаше легенди, днес явно се е съсредоточила върху ишлемето. Евтино, бързо, но не винаги качествено. За съжаление, това важи за всички телевизии.
Зрителят обаче усеща. Несигурността в един журналист се усеща. Няма как да вярваш на думите на човек, който не знае какво точно говори. И не знае дали в този момент не казва най-голямата глупост на света.
Затова разбирам всеки, който казва, че не гледа телевизия. Просто са малко хората, които, като гледаш, знаеш, че наистина знаят повече от теб и Google. Това са хората, чиито лица се разпознават по улицата. Другите - пенкилерите - са обречени да останат анонимни. Дори и да ги показват всяка вечер от екрана.
Дано младите журналисти осъзнаят тази проста истина и да надскочат Google-фактора. И нека „даването по телевизора" да не бъде цел, а средство да вършат своята работа: професионално, обективно и безпристрастно.
