Един мъж влиза в железария и си купува пет литра бяла органична боя. Обажда се на бившата си любима и въпреки обтегнатите им отношения я склонява да се видят в парка като приятели. Организира двама свои другари, които в точен момент да се появят на мястото на срещата. Единият трябва да носи боята, а другият - да документира случващото се с камерата на телефона си.
Сценарият е разработен така, че мъжът да грабне баката и да я излее на главата на жената, а докато тя е в шок, хладнокръвно да размазва бялата боя по лицето й. След като всичко минава по план, мъжът качва клипа от събитието в социална мрежа.
Прави го достояние на обществото, защото не се съмнява, че е постъпил мъжки.
Гордо. Доблестно. Честно.
Жената е в болница. Зрението е увредено. Психиката - също.
Това е една реална случка, пловдивска. Нищо че по жестокост съперничи на мафиотските показни наказания.
Разбрах за нея като повечето хора от социалната мрежа. Нямах сили да гледам клипа, но в съзнанието ми се вряза стопкадърът с образа на изуменото от ужас момиче - приличаше на пиле, стреснато от отровния, лепкав бял воал, който облива тялото й. Каква жестока метафора само.
Бял булчински воал с унизително и смъртоносно действие...
Този текст няма да се впуска в пледоарии относно вината на едната страна и правотата на другата. Нямам енергия да влизам в спор с всички онези активно коментиращи хора, които смятат, че "тя си го е заслужила", защото, видите ли, била курва. Не желая да воювам със съзнания, за които едно човешко същество може да изпитва върху себе си превърналото се в изискано мъчение чувство за правда на друго "човешко" същество.
Твърдо съм убедена, че никой няма право да посяга на физическата и психическата цялост на един човек, независимо от пола му, разбиранията му, поведението му. Вярвам, че разполагаме с ум и език, за да изявяваме любовта си, омразата си и несъгасието си и нито един от нас не е оторизиран да приема човека до себе си като нещо, което притежава и с което може да се разпорежда, както намери за добре.
С този текст искам да ви разкажа за насилието. Отвътре.
Такова, каквото то реално се е случило, нищо че, разказано, прилича на скалъпен сценарий за телевизионен сериал. Искам да ви разкажа за ужаса, за страха, обидата и болката. Искам да ви накарам да го видите.
Тя и той се обичаха. Имаха най-красивата любов и най-вълшебната сватба. Заживяха в уюта на семейната заедност естествено. Пиеха кафе сутрин, правеха планове за ваканциите и уикендите си, грижеха се за детето си. Имаха дом, кариери и мечти. Никога не се бяха карали. Никога не си бяха повишавали тон.
После нещата се промениха.
Стана изведнъж - като срязано с нож.
Той се влюби и отнесе сърцето си нанякъде, в новите сини простори на спонтанно появилата се любов. Тя усети липсата му в обърнатия хладен гръб нощем, разсеяното участие в домашните разговори и възпалената раздразнителност за всичко. Опита се да говори. Притеснен от самия себе си и лепкавото чувство за вина, Той отказа.
Една топла вечер, докато гладеше дрешките на едногодишното си дете, женски глас й съобщи по телефона, че "мъжът ви е пиян и буйства, трябва да дойдете да си го приберете". Тя отпусна ютията върху дъската за гладене и дълбоко въздъхна заедно с горещата й пара.
Същата вечер, когато се прибра у дома, Той й удари шамар.
Направи го, докато повтаряше "ти не го заслужаваш". Ръката му се отплесна в празното пространство и като магнит се вкопчи в бузата й. Отне й минута, докато осъзнае какво се случва. Още в същия миг му прости, защото вярваше, че това е алкохолът, не той. Огледа в огледалото отпечатъка от пръстите му и се опита да си представи същата тази ръка, когато я галеше по косата.
На другия ден Той се извини.
Беше искрен и разкаян. Смотолеви извинението си бързо, но по момчешки нескопосано, а момичетата ги харесват тия неща. Тя го прегърна. Помисли, че това е за първи и последен път.
После минаха години. Две, три или четири, Тя отказваше да ги брои. Ежедневието беше върнало ритъма в семейния им живот и беше легализирало отчуждението като част от него. Той не забелязваше присъствието й. Тя се опитваше да свикне с това и да го обвие във философски обяснения за "нуждата от собствено пространство". Сватбеното им легло се беше превърнало в мавзолей на самотата.
Понякога Тя се опитваше да върне желанието му да я люби. Един път дори си купи секси бельо, запали свещи, пусна тиха музика и са разположи предизвикателно върху леглото. Той влезе делово от банята, погледна я стъписано и процеди:
"О, моля ти се, я се облечи!...". И тя се облече.
Той беше добро момче. Съвсем искрено съзнаваше, че няма право да разполага с Нейния живот, като го превръща в нещо, което Тя не иска. Въпреки това я обричаше на самота и отдаваше себе си на жената, в която беше влюбен. Присъстваше, но го нямаше. Говореше, но не слушаше. Ядеше храната й, носеше изгладените от Нея ризи, но не я забелязваше.
Тя беше добро момиче. Вярваше, че само смъртта може да ги раздели и влагаше всичките си усилия да покаже предаността си. С кожата си усещаше присъствието на другата и дори по някакъв мазохистичен начин я обичаше, защото двете имаха нещо общо - бяха отделили точно този мъж от милионите мъже на земята и го бяха обикнали.
Една вечер Той не се прибра. Тя спеше на пресекулки в семейното легло, вдишваше аромата на възглавницата му и се опитваше да разгони страховитите мисли за това какво може да му се е случило. Не му звънеше, за да не го дразни. Впиваше слуха си във всеки шум на асансьора и се надяваше да чуе ключа в ключалката.
Чу го към четири сутринта.
Отпусна се спокойна под завивката и остави сънят полекичка да я преборва. И точно тогава Той влетя в стаята. За секунди я измъкна от леглото, заклещи я до стената, обхвана с длан врата й и изкрещя
"Искам да видя как кръвта ти тече по тая стена!..."
Тя се задушаваше и сподавено го молеше да я пусне. Пусна я. После я хвана за косата и започна да я дърпа. Не беше на себе си. Дъхът му ухаеше на нещо непознато, очите му излъчваха омраза, а ръцете му, несвикнали да налагат женско тяло, замахваха и се спираха във въздуха. Точно в този момент Той я ненавиждаше.
"Гад мръсна, не мога да те понасям!"... Грозните думи излизаха като водопад от устата му и наводняваха стаята, в която някога правеха любов. Измъкваха се изпод вратата и започваха да се стелят на джвакащ килим из цялата къща. Тя шептеше, за да предпази съня на детето, а той се връщаше към себе си едва, когато от детската стая се чуваше лек шум.
На другата сутрин пиха кафе.
Опитваха се да се държат сякаш нищо не се е случило. Някъде към последната глътка Той се опита да я погледне в очите, хвана ръката й и се извини. Беше искрен. Тя му прости. Някак вътре в себе си беше уверена, че това не е ОНОВА. Че тези неща се случват в живота на другите - тези, за които са спешните телефони, психолозите онлайн, клубовете по взаимопомощ. Когато Той излезе, си поплака. Разказа на приятелка. Тя мълча от другата страна на линията и накрая я попита дали приема това за нормално...
Скоро сценарият се повтори. Отново през нощта, отново изневиделица. На сцената този път се появи нож, с който Той искаше Тя да го накаже за това, което е направил. Тя се уплаши до смърт, защото знаеше, че появи ли се оръжие, все ще се намери кой да е ранен.
Докато се опитваше да избегне острието му наоколо, падна на земята. Той я срита като псе. Тя се опита да избяга от дома, а Той я затисна с входната врата така, че тялото й заприлича на разтворена книга. Пишеще с всички сили "Помоооощ!", а Той я умоляваше да спре. После я заплашваше. Накрая й запуши устата, изви й ръцете и я блъсна в парното.
Понякога Тя успяваше да избяга от нощните скандали. Качваше се на колата си и обикаляше близките бензиностанции. Купуваше си кока-кола, сядаше и гледаше хората и колите, които зареждаха гориво. Представяше си живота им. Чудеше се дали и те като нея не бягат от някоя семейна битка. Когато се връщаше призори у дома, Той спеше. Умореното му тяло приличаше на застинал паяк върху брачното легло. Взимаше душ, за да отмие унижението и лягаше до него.
Една нощ обаче не издържа.
Беше легнала при детето, защото очакваше Той отново да се върне в онова настроение. Полуспеше, полуядеше, полуживееше. Когато чу стъпките му, леко се надигна в леглото. Почти не разбра кога Той влезе и как ръката му стискаше като в менгеме лицето й над спящото им дете. Само в несвяст чу как то се разбужда.
Точно тогава, в тази част от секундата, Тя разбра, че повече не може. Като вакуум изсмука цялата сила от крайчетата на изтерзаното си тяло и замахна. Ръката й се стовари върху лицето му и започна да дере като животно. Очите й не виждаха, ушите й не чуваха, само ръката й защитаваше отчаяно цялото й човешко същество. Дереше и дереше, дереше и дереше...
Когато свърши, разбра, че това е краят. За Нея.
За Него обаче не беше. В следващите месеци стоварваше редовно гнева си върху Нея, а на сутрините избягваше погледа й и по свой си начин търсеше извинение. Всъщност не искаше да я удря. Просто някак участваше в това и сам не можеше да си обясни как се случваше така. Чуваше се да я нарича "парцал", чуваше се да я кара да повтаря по десет пъти "аз съм нищожество!", докато държеше ръцете й извити и подпираше с юмрук гръкляна й.
Виждаше синините по тялото й на следващия ден и сам не можеше да повярва, че ги е причинил. Гледаше я, докато спи и виждаше само безпомощно отворената й уста и ръцете, доверчиво отпуснати покрай слабото й тяло. Съзнаваше, че това, което й причиняваше, е ужасно. И никога, за нищо на света не можеше да го нарече с истинското му име - насилие...
Разказах ви тази история така, както я знам. Не ме питайте откъде.
Не ви описах задъхано и майсторски чувствата. Те са си там, под действията. Стоят нащрек в онази бездна между "голямата любов" и "голямата самота", която ние, слабите и неумели в общуването си хора, създаваме. Крият се зад комплексите ни, които ни превръщат в ежедневни агресори.
Позволяват ни да вдигаме ръцете, с които сме галили, и да ги превръщаме в оръжия върху телата, които сме любили. От хора се превръщаме в чудовища и смятаме за изконно правото си да раздаваме правосъдие чрез сила. Оскотяваме.
Той и Тя не останаха заедно. Тя никога не забрави онези нощи. Той никога не си призна за тях. Останаха им ощърбаните спомени от голямата любов и парещите от времето след нея. Остана й белег на крака от едно врязало се в него стъкло, което Той изрита. Остана му резка от ноктите й върху бузата.
Така до следващия път.
Бялата боя от тялото на онази жена ще се отмие.
Очите й може би отново ще виждат. Мъжът вероятно ще премине на прибежки през полицията и съда и по балкански ще бъде оправдан, в категорията "семейна разправия".
Народът ще продължи да коментира подобни случки, като се впуска да мери вината на двамата.
Ще приема, че "едно-две шамарчета" в семейството си е в реда на нещата. Ще участва в кампании против домашното насилие, ще цъка с език на такива новини от екрана на телевизора и вечер охотно ще размахва юмруци над домашните си или тихомълком ще понася такива.
И така ще бъде, докато домашният насилник се приема за "егати готиния пич!"
Ми не е готин! И пич не е.
Просто е нищожество.
аз имах подобно нищожество преди години. тогава не си пишехме личните драми в соц. мрежа, не споделяхме насилието у дома с медиите, бях беззащитна, както днес са хиляди момичета в България. тогава си мислех, че е бившия ми е би-сексулен и е дабъл адаптер. но съвсем скоро, нашата дъщеря, която много тежко изживя пуберитета си без баща, защото тя самата го помоли да се изнесе от дома ни, ми каза: - мамо, защо не ти минавало през ума, че баща ми вероятно тогава се е друсал с наркотици? защото той вечно беше безпаричен, си отговорих тогава. но... важното е, че днес не съм унижената съпруга, която бях тогава.
Мануела, с възпитание се отстранява. С правилно възпитание. Знаеш отлично /надявам се/, че децата копират родителите си. Демек - ако тате се държи като мутра, съответно и синчето се държи така. Ако мама има курвенско поведение - щерката го повтаря. В училището на сина ми имаше следната ситуация: две момченца се сбили. Учителката повикала родителите. Дошли двамата бащи и.... се сбили и те в училището. Смяташ ли, че тези неща ще имат правилно развитие като личности? Аз не смятам....
Брей, ти да видиш, до възпитание и мутри опряхме значи.... А в предишната статия за Златин всички подскочиха (вкл. и Мануела) като критикувахме мутренския дрескод и лайфстайл. Ми след като да се обличаш като мутря и да крачиш бодро по централните улици е приемливо за обществото, що по-младите да не го копират? Що да не копират после и такова поведение, като следваща стъпка - а на бас, че Златин потупва оная кифла неговата. Така че не виждам къв е проблема да си смелиш жената от бой.....логично последствие ми се вижда след коментарите от онази и тази статия
Оня, българин и логика.... някак си не ми се връзва. Или по-скоро как беше онова, баналното.... Какви са разликите във форумите по света и у нас? Английски форум: Задаваш въпрос и делово ти отговарят. Немски форум: Задаваш въпрос и веднага пристига човек да поправи на място проблема. Японски форум: Задаваш въпрос и веднага ти пращат всички енциклопедии и указания за разрешаването му. Испански форум: Задаваш въпрос и всички започват един през друг да ти дават безполезни съвети. Италиански форум: Задаваш въпрос и всички започват да се вайкат колко мъка има по разясняването му. Руски форум: Задаваш въпрос и ти отвръщат с такъв. Български форум: Задаваш въпрос и ти обясняват колко си тъп!
Мисля, че подхождате малко идеалистично. Няма как да се отстрани такъв проблем из основи. Свят широк, хора всякакви. В този смисъл кой как ще се облича, как ще възпитава децата си и ще се грижи за себе си (най-общо казано) си е работа на индивида. Хубаво е, че се дава гласност по темата. Това дава възможност на жертвите да видят, че насилието не е нещо обичайно, приемливо и нормално. Алтернатива има и тя не се нарича превъзпитание на насилника, а превъзпитание на жертвата. Проблемът с насилието е проблем на насилника. Жертвата ако има желание за промяна, разшири кръгозора си, добие себеуважение, самочувствие и получи подкрепа може да промени мисленето си, а оттам и живота си. В крайна сметка всеки носи отговорност за себе си. Ако кифлата за Златин мисли, че е нормално да й бият шамари и си крие синините под леопардовата рокля, за какво решение на проблем говорим?
"...Ако кифлата за Златин мисли, че е нормално да й бият шамари и си крие синините под леопардовата рокля, за какво решение на проблем говорим?..." А защо кифлата да не си мисли, че е нормално да си кифла? Някой по Витошка посочи ли и че е нелепа? НЯкой в предната статия осмя ли я, че е тъпа? Тя по какво да разбере, че кифлеенето и е нелепо? Всички скочиха да плюят авторката и несъгласните коментари. Ако съм на нейно място няма как да не си мисля, че всичко си ми е наред и ония ми завиждат само щото са по-грозни. А да си кифлата на Златин включва сигурно и да отнесеш по някой шамар от Златин, то си е част от играта. Крачката до тази мисъл е съвсем малка...и естествена
Ми ето, и ти правиш грешката да се вглеждаме в диагоналките и пайетите като такива и да коментираме конкретно тях, а не цялостната картина прозираща зад тях. Те са само насочващ елемент. Далеч по-вероятно е човек изглеждаш като простак да е простак, отколкото обратното. А сега очаквам лавина от примери как пълни селтаци сигурно гледат жените си като принцеси, а мъдри професори спукват жените си от бой Абе, някой да е виждал Роуън из книжарниците наскоро?
Е да де... ей там е въпроса. Как интелигентни, фини и добре възпитани мъже стават ей така, изведнъж насилници. Няколко добри филма по темата: http://www.imdb.com/title/tt0106856/ http://www.imdb.com/title/tt0250797/ http://www.imdb.com/title/tt1129423/ Последният е яка християнска пропаганда, но завръзката на събитията е, меко казано, универсална....
Е то естествено че за филм е по-готино ако някой супервъзпитан се окаже изверг. Иначе би било банално и не си струва снимането и гледането А иначе 100 % гаранция естествен че няма, но има твърде голяма вероятно някой изглеждащ и държащ се като простак да е простак и някой изглеждащ и държащ се на ниво, да е на ниво... Иначе четейки коментарите под предишната статия излиза, че Златин е виден интелектуалец под прикритие, жена му даже още по-прикрита.....а истинските простаци и побойници сигурно сме вероятно ние, то няма кой друг да е
gothic, забрави Enough с Дженифър Лопес.
Монетата винаги има две страни. Постъпката на момчето с боята е недопустима и трябва да има някакви последствия. Все пак би трябвало да е имало и провокация от другата страна. Ужасно елементрано е да кажеш - мъжа е виновен , момичето не или обратното. Когато става въпрос за домашно насилие и за бой е малко по-различно. Да биеш физически по-слаб човек показва колко си слаб, незначителен и жалък.
pixie, не съм го забравил, ама хич. Просто такива филми можеш да ги ринеш с лопати - за гадния и неблагодарен съпруг, който бие, чука навън и пр. и пр. Тези, тричките, дето съм ги посочил, показват другата, старателно замитана страна на медала. Как един почтен, интелигентен и благоразумен човек може да бъде доведен до точката, в която струната се къса. А после.... идва добре познатото.
"В училището на сина ми имаше следната ситуация: две момченца се сбили. Учителката повикала родителите. Дошли двамата бащи и.... се сбили и те в училището. Смяташ ли, че тези неща ще имат правилно развитие като личности? Аз не смятам.... " Няма да е лошо да се уточни какво е "правилно развитие" на децата. Веднага се аргументирам - бях доста буйно хлапе, само че мама непрекъснато ме кастреше: "няма да се биеш с другите деца, няма да се биеш". Да, де, ама другите деца искат да се бият с мен В резултат дрехите ми непрекъснато скъсани, често сменях и обувки. Пораствам. Преминавам военна служба, влизам в университет, изкарвам магистратури и други неща. Започвайки работа осъзнавам, че светът на майка ми, която ме възпитаваше в ненасилие и да съм добър към другите, просто е нереален Та това е свят на розови сапунени сериали, където добрите герои плачат и се радват заедно, а лошите винаги получават заслуженото. Да, ама колежката, която в опит да ми се наложи и убеди, че макар и тъпа, необразована и проста, е по-добра от мен в работата, не е гледала такива сериали, нямала е майка от подобен тип като моята, няма кой да се опитва да решава с разум ситуацията Защо го прави ли - заради позицията на управител на обекта... Бяхме насаме и тя ми се нахвърли с ритници, обиди, хвърлени предмети в магазин на централно и оживено място След което избяга навън, където са хората - никой не е видял, че ме обижда, че ме замерва, че ме рита. Нито да я оставиш, нито да я пребиеш. Опита се да ме рита пред хората, съборих я и от годините, прекарани в тренировки по бойни изкуства, сработи инстинкт за натиск с коляно върху гръкляна 10 сек. трая събарянето й...
Е, да, пусна си жалба в полицията, изкараха ми ограничителна заповед, изгониха ме от работа...Не бях виновен, дори да не бях я съборил, нещата щяха да продължат с психически тормоз от нейна страна, а той е трудно доказуем! Унизителни регистрации в полицията, през седмица ме разкарват за нови и нови въпроси и предупреждения, като извършат другаде подобно деяние и мен ме "канят" за справка... Не е трудно човек да се сети, че "правилното" развитие изисква възпитание, така че нараненият да се отбранява, не да се мъчи да избегне боя с цената на загуба на част от репутацията си или "щото е по-умен". А, ако е по-умен, защо яде бой?!
Правилно. Никой не трябва да позволява да се гаврят с него нито физически, нито психически. Децата трябва задължително да се опазят от подобна среда, защото се превръщат в насилници като пораснат. А жените, пък и мъжете, трябва да бягат далеч от такива "партньори", и без такива като втори шанс. В ситуация, където се проявява насилие, втори шанс никой не заслужава. Човек винаги трябва да има план Б, за да не се окаже, като много жени в България, без всякакъв избор най-вече по финансови причини. Много жени са жертви именно в семейства, където мъжът изкарва парите и с това държи жена си едва ли не като робиня. Извинявайте, обаче не мога да си представя как един мъж може да търпи да бъде психически насилван от жена си. Просто става и си тръгва. Каквото трябва да направи всеки всъщност.