За всеки 24-ти май баща ми, който беше мозайкаджия, ни водеше на ресторант.
Това винаги беше луксозно заведение с предварителна резервация. Ние празнувахме рождените си дни и Нова година вкъщи, но на този ден излизахме официално облечени и майка ми, която беше учителка, се чувстваше много специална.
Баща ми нямал никакъв шанс за висше образование, защото след престоя на дядо ми в Белене, те били неблагонадеждни – но това е друга тема. Важното е, че този човек беше изключително любознателен и четящ. За него най-ценният подарък беше книга.
И по тази причина той подари на мен и брат ми „Конникът без глава” – старо издание, на вестникарска хартия, с твърди корици.
Бях толкова пленена и погълната от четенето, приличах на героя от "Приказка без край” – само търсех уединено спокойно местенце. С брат ми търгувахме четенето на една глава – всеки искаше да пазарува, чисти и подрежда, само и само да има правото да си почете.
Няколко страници излизаха твърде скъпо, защото ние бяхме готови на всичко – да се превърнем в клети роби на домакинската работа, за да царстваме после с книга в ръка.
И тогава, във втори клас, аз се досетих, че ще минат години и брат ми ще се ожени (нямам представа дали съм виждала себе си като стара мома), но така или иначе – книгата е само една. Кой ще я получи? Взех една тетрадка с тесни и широки редовe... и започнах да я преписвам.
Надявам се да не сте толкова повърхностни да ме питате колко съм преписала. Важен е актът, а не резултатът. Всъщност – преписах половин страница.
Оказва се, че в нашето семейство настъпва някакъв подем в писането във втори клас.
По това време и синът ми се осъзна като писател – седна да пише роман. Питах го какъв е жанрът. Той отговори, че е криминале.
Казах си: „Нищо – нисък жанр, нисък жанр. До четвърти клас ще се развие – ще пропише друго.” Както повелява традицията – романът бе написан на тетрадка с тесни и широки редове. Беше готов за има-няма пет минути. Съдържанието помня и до днес – „Един човек седял на една пейка в МаяНи. Минал друг и го застрелял”. Това е – завръзка, кулминация, развръзка. Е, няма епилог!
По-късно животът ме срещна с много млади писатели – на възраст от 8 до 13.
Тях не ги блазнеха кратките форми, не пишеха приказки или разказчета. Мятаха се направо на романите, защото там усещаха силата си. Търсеха многопластовост и многоплановост, много герои и заплетени сюжетни линии.
Шестокласничката Елена един месец не можа да научи разликата във видовете изречения. Ясно ми каза, че „простото си е просто и сложното си е сложно”, и че вече й е писнало. Съобщи ми, че започва роман и ме помоли да бъда редактор.
Така на бял свят излязоха първите две страници на творбата „Любов край лунното езеро”. Отвори ми се много работа, защото Елена имаше дислексия и редактирането беше жива мъка.
Момичето притежаваше неутолима страст към четенето и писането и заради него направих куклен театър, с помощта на който преподавах на деца с дислексия – все пак те мислят с образи и се нуждаят от други форми на обучение.
Изведнъж заваляха предложения към мен за длъжността редактор – разчу се, че не отказвам на „Детския писателски клуб”, който беше многочислен, но не и регистриран.
По-неуверените творци ме пазаряха и за коректор. Някой може да каже: „Ти името си едвам успяваш да напишеш, роман си тръгнал да създаваш!”. Но не и аз... Вярвам в писателя-дете.
Двама близнаци петокласници написаха ръководството „Лесно ли се гледа дракон в домашни условия” – бяха си купили нова тетрадка, защото от 40 листа не им стигала.
Пишеха на смени, създадоха екип като Илф и Петров. Калоян сътвори „Иван – корабокрушенецът”, прощавай Даниел Дефо, доста беше заимствано.
Крис създаде „Сблъсъкът на бандите” – имаше и карти на бойните действия. Да, много деца прописаха, защото бяха научили, че човешките възможности са неограничени и че много от суперсилите им са от четенето и писането.
Внукът ми Ясен ме преследва с една тетрадка – „Докато пържиш мекиците, можеш да ми диктуваш нещо. Какво ти пречи!?”.
Братята му подготвят илюстрациите – май скоро ще имаме готова книга, естествено, на тесни и широки редове...
В заключение ще ви разкажа за една кратка среща с Валери Петров.
Нарочно я пазех за края. Занимавах се с книготърговия – аз съм добър търговец, но не това беше вълнуващото. Можех да открия всяка книга, отпечатана в България или внесена тук, можех да я имам.
В един дъждовен ден видях Валери Петров в една книжарница. Той ми каза да съм по-тиха, да не се разбира кой е. Попитах го какво иска да чете, с ясното съзнание, че мога да му осигуря всичко – предположих, че търси наскоро преведена книга на Хулио Кортасар. Отговори ми, че освен нея, търси всичко. Каза ми: „Аз съм много лаком в четенето!”.
Да си пожелаем този вид лакомия да не ни напуска, защото това не е един от Седемте смъртни гряха, а напротив – една благословена алчност, която ни прави красиви, благородни и добри.
Честит празник на всички! И без диети в четенето!
