С натежало сърце чета превърналото се за кратко в знаменито есе на Ан-Мари Слотър, озаглавено: "Защо жените не могат да имат всичко". Чувал съм същите оплаквания и от жена ми, която управлява малка модна агенция - и иначе е чудесен човек и разумна майка на две деца на 3 и 4 години.
Подобно на Слотър, жена ми е чула от представителките на предното поколение, че е възможно да имаш всичко - пълноценна кариера и щастливи деца, но истината за работещите родители е съвсем друга.
Изключително много уважавам всички работещи майки - заради невъзможните предизвикателства, пред които са изправени
Тази битка не е еднаква за мъжете - за нас тя не е толкова трудна. Ние нямаме майчински и феминистки гласове в главата си, които постоянно да се конкурират и да ни казват, че хем трябва да сме вкъщи и да гледаме децата си, хем трябва да градим кариера.
Ала и за нас, мъжете, също е невъзможно да имаме всичко. Много от нас искат пълноценен семеен живот - дори аз самият го искам, макар че, осигурявайки семейството си, вече би трябвало да съм достатъчно пълноценен в семеен план.
Но през по-голямата част от времето имам чувството, че не съм достатъчно посветен нито на кариерата си, нито на децата си. Обикновено чувствам, че животът ми е като чиния с храна, която стои пред мен, ала има толкова много храна в тази чиния, че тя не може да я побере - и така част от нея се излива на масата.
Когато съм на работа, далеч от децата си, сърцето ми се свива, докато виждам снимките, които жена ми ми изпраща по телефона. "Тук ядем сладолед в парка!", "Виж ни как сме се снимали с великденския заек!", "Не са ли много сладки в този малък басейн?"
А аз съм съвсем сам в тихия офис, опитвайки се да завърша следващата си книга и да се подготвя за утрешното предаване. Когато съм с тях пък не мога напълно да забравя за работата, която бих могъл да свърша, за да им осигуря всичко онова, от което имат нужда.
Работа, която се натрупва, защото повече не мога да работя през уикендите, когато ми се налага, и трябва понякога да си тръгвам по-рано, за да прибера малките от детската градина. И в следващия момент се озовавам на стотици километри разстояние от тях, подготвяйки се за важна реч за новата си книга, когато получавам имейл от учителката за това, че синът ми е бил непослушен днес... И се чувствам жалък.
Имам ли всичко? Категорично не
Баща ми също не е имал всичко, но не се е притеснявал много от този факт. В продължение на дълги години той управляваше собствения си счетоводен бизнес в Матапан, Масачузетс и по време на сезона на данъците почти не го виждахме.
Той ни караше до училище всеки ден и това беше единственият момент, в който го виждахме. Той ме научи, че мъжът трябва да осигурява семейството си. Ако това означава да работи дълги часове и да пропуска ключови моменти за семейството, така да бъде. Знаех, че баща ми ме обича, макар че винаги беше в офиса си. Той беше твърде далеч от определението "отсъстващ" татко, ала въпреки това не успя да постигне баланса, към който сега аз се стремя. Уви, докато пиша всичко това, жена ми сама приспива децата. Обаче знам, че когато се прибера вкъщи, ще мина да ги целуна, докато спят в леглата си.
Чувствам задължението си да осигурявам неща за тях, ала понякога имам чувството, че може би "осигуряването" означава повече, отколкото осъзнавам - защото освен финансова подкрепа, трябва да осигурявам и емоционална такава.
Ако не се грижа за децата си, тогава всички ние губим, ала ако твърде често се грижа за тях, не мога да ги осигурявам финансово. Понякога чувствам, че ако бях праисторически мъж и ако бях донесъл голям бизон вкъщи с думите "Ще ядем цял месец!", жена ми щеше да ме среже с: "Да, обаче цял месец беше на лов и липсваше на децата"...
*Туре Неблет е автор на четири книги, сред които и "Кой се страхува от пост-черното?" Той работи в американската телевизия NBC като водещ на няколко предавания, професор е в музикалния колеж Клайв Дейвис и е член на комитета, номиниращ световни звезди за Залата на славата на рокендрола. Тук той обяснява защо "невъзможността да имаш всичко" не е само женски проблем.
