Не, това не са размисли за на романа на Артър Хейли. Сещате се, нали? Психично болен отчаян мъж, самолет, летище, експлозив... Но и аз снощи исках да взривя летище София...
Поне в изчаквателната зона на Терминал 2 е топличко. В един от последните автобуси 84 трябваше да пообиколиме, за да намерим кое е работещото парно. И да придремем докато стигнем.
Радваме се, защото след направената справка по телефона, полетът, който очакваме от Франкфурт, дори ще подрани. По елементарна сметка ще висим още максимум 20 минути (с включено "багажно време"). Значи всеки момент нашият човек трябва да излезе.
Подпряли сме перилото точно срещу излизащите и на всяко отваряне на вратите се дзверим. И се започна едно от онези чакания, които ти се струват, че нямат край.
Разбира се, съвсем в реда на нещата, буквално изкретенясваме. И то не само от чакане, ами и от това непрекъснато повдигане и сваляне на главите ни в моментите, в които плъзгащите се врати се отварят и затварят.
Ето точно в този умопомрачителен процес наусетно настъпва времето на сътворение на типология на пристигащия и чакащия субект.
И веднага си проличава кой чужденец, кой българин. Пристигащият чужденец обикновено дърпа елегантно малко куфарче, задължително с дълга дръжка и на колелца или пък е с удобна чанта за през рамо. Палтенце, шалче, очилца, вестника в ръка. Излиза спокоен и веднага открива с поглед кой го чака. Чакащият - и той в същия лайфстайл.
Българинът от своя страна обикновено е натоварен до козирката - на количка бохчичките са разположени на принципа "с връх". Ако се съди по пръхтенето, изглежда нервен. Защо? Да не е копал в самолета?
Или това настроение е резултат от събирането на всичките малки и големи чантички, които са така натрупани върху сравнително доста голямата количка, че се виждат само едни очи и нос. Обаче посрещачът го вижда:
- Ехеееей, кво става, бе?
- Абе, мани! Щи разправям!
Но, нека не генерализираме.
И за нашенците куфарът е много важен аксесоар, Освен че с него много успешно изнервените пристигащи блъскат плъзгащите се врати до степен, до която милите се посчупват, той е и начин да те забележат. Излиза една мацка - види се, българка е. Ама то е куфар, то е чудо - голям, бял, на черни петна. Малко прилича на правоъгълен далматинец, само дето няма косми по него.
Отивам да пуша, че не се трае!, споделя братовчед ми. Вече излизат дори пилотите и стюардесите. Щастливи са, прибират се да си почиват. И настава една дълга пауза преди да дойде следващият полет... от Мюнхен. Там ни е надеждата.
Франкфуртският полет отдавна е кацнал. Черният монитор изписва мигащо Landed в зелено. А нашият човек още го няма. Телефон - изключен. И мен обаче започва да ме тресе нервата.
Тръгвам да обикалям по летището в търсене на инфо. Бюро Информация на летище София има. И то какво! Огромна табелка, празно бюро, дамско палто с мъхеста качулка и дамска чанта върху стола. Момент, има и едно пликче, на което пише Летище София. Но от субект няма и следа.
Надигам се и оглеждам мястото. Не се знае - да не е припаднала жената и тя в очакване на някого. Никой!
Какво да се прави, вниманието ни пак е насочено към посрещачите. Трябва да има разнообразие. Официалният анцунг е налице. Даже по няколко пъти в различни разновидности, материи и шарки. Но най-впечатляващ е стайлингът на дама с черно анцунгоподобно долнище с четири бели вертикални линии и официално дамско палто.
Междувременно пиколата от хотелите отвисяват и те като нас вече втори час, а табелките в ръцете им леко отчаяно са се килнали всяка в собствена посока. Придремват и те. Момче с три огромни червени рози дочаква своята дама и буквално тича към нея. А тя - с червено палтенце. Няма нщо случайно! Целувки, прегръдки! Айде вкъщи на топло!
Отивам да изпуша още една цигара, казва братовчед ми, който механично маха и слага шапката на главата си.
Но ето, че нашият човек вече е налице. След двучасовия престой бързо се мятаме на едно такси, чийто шофьор видимо е разстроен от факта, че е станал в 1 ч. през нощта, за да работи. Е, няма как, пич! Кой за кво е учил... Добре, че не знам много за експлозивите.
Хм, нещо ... не можах да схвана идеята на статията. Какво и е виновно "Летище София" на авторката също не разбрах.
Оффф сельооооо, сельо! Сефте оди на летището и реши да дадеш воля на мозъчното си разтройство, а? Ебахта у смачкания изтормозен безработен льохман ръийш ли !!!
доста тъпа статия
С едно изречение: Снощи си чаках тъпкача 2 часа на летището, а днес няма кво да правя и ще измрънкам една статия в уйебкайвето. Ура ура ура публикуваха я, лала тралала въх ква съм умнааа. .... След 1 час: пак ми е скучно...
Аз пък от толкова години, на толкова места по света, съм видял само българите да се зазяпваме и да ни прави впечатление кой с какво е облечен [в ежедневието]. "Ще се барна с ГучитУ, или с костюмчето от "Парушев", 'щото ще пътувам със самолета". Пф ... С бална рокля и фрак ли трябва да се обличаме когато пътуваме?! Относно граничния контрол. Стойо, колко гишета искаш да работят за самолета от Париж? Полет, вътрешен за зоната. ЕС-ЕС. Париж-София. Предполага се, че на граждани от трети страни вече им е направен паспортен и визов контрол "на входа" на зоната, където и да е бил той. Папорта [или лична карта], фейс контрол, довиждане. Нищо не се въвежда, нищо не се регистрира. Не повече от 20 минути за всичките 160 пътника. От 30 години съм по самолетите, Бога ми, досега не съм видял някой българин да носи телевизор, климатик или печка. Откъдето и да е. Така Стойо като си смучеш пръстите, и си правиш гимнастика на езика, имаш ли представа колко ще му струва на пътника тази гимнастика? Ако ще и с бюджетна компания да пътува. Някои от нашите гастарбайтери може и да са прости хора, но са се научили да си правят сметката. Айде моля ти се.
Брато, пътувал съм точно 42 пъти със самолет и ще ти кажа едно от моите наблюдения: само най-големите комплексари пътуват с костюми в самолетите! Защо? Първо, защото костюмът ти се измачква. Второ, защото ризата ти се изпотява и е много вероятно да се получи черен ръб на вратлето. Американци и западно европейци масово пътуват с костюми, но те със същите тези костюми сядат и по земята и се търкат къде ли не, след 3-4 обличания стават за химическо чистене... Дългите полети, особено преокенските или кост ту кост в Америка изискват по свободно облекло, за да може човек да се чувства комфортно в и без друго тесните седалки, това е моето мнение. А костюма винаги можеш да си го облечеш като пристигнеш на дестинейшъна! ))))
Да бе, това за телевизорите и печките е ебати глупостта, ебати... ))
Хе хе, авторът бил жена в крайна сметка !!! ) Като чета с какво умиление и възхищение пише за чужденците се сещам за оная група от Българки, които са много компетентни и отворени до момента в който се хванат за някой арабски или негърски чеп, след което стават послушни като агънца. А със своя народ се държат като кучки. От онези, които са решили, че най-голямото им постижение в живота ще бъде да лапат чуждестранен кур вместо Български... Чужденците били елегантни? Лелеее, колко си зле да ти еба майката, преди 3 семдмици бях на сватба във Вергас и мога да ти кажа, че няколкото БГ момчета там им завъртяхме главите на Хамериканските селяни, да не говорим колко лешпера видях из MGM grand да се разкарват с костюм и маратонки - Американска мода, и те да допринесат нещо !!! )
Аз нещо не я разбрах тази статия...Недоволството от какво е породено? Че след като самолета е кацнал, така чаканият човек не се е появил в същатата минута ли? Авторката явно за първи път посреща някой
Едно доста по-добро описание на летищата "Whenever I get gloomy with the state of the world, l think about the arrivals gate at Heathrow airport. General opinion makes out that we live in a world of hatred and greed but I don’t see that. Seems to me that love is everywhere. Often it’s not particularly dignified or newsworthy but it’s always there. Fathers and sons, mothers and daughters, husbands and wives, boyfriends, girlfriends, old friends. When the planes hit the Twin Towers, ‘none of the phone calls from people on board were messages of hate or revenge, they were all messages of love. If you look for it, I’ve got a sneaky feeling you’ll find that love actually is all around."
@solaar Хю Грант, нали? @Last Sword По кратко е трудно да се каже. Отделно от това, може би авторката иска подсъзнателно да се отдалечи от образа в огледалото. Да покаже, че вече от другото "добр'утру", не сме като някоя провинциална студентка по "Книгоиздаване" в СУ при пристигането си в София преди 6-7 години. Перифразиране на "Къде съм аз, къде сте вие". И завършека ... към таксиметровия шофьор ... "Кой за каквото учил". За мен шофьорлъка в столицата и четири години "Книгоиздаване" не са твърде далече по интелектуален потенциал. Една година магистратура по "Публична комуникация" и докторантура с copy, translate и paste не те прави журналист. Нито пък научен работник. Отделно от това ... можеше да погледне, че такъв поликарбонатен куфар на Rock [с далматинските мотиви], като този, който е описала в статията, струва малко повече от нейната месечна заплата. И е доста фИешън. Не може всички да ходят като монахини, с черен куфар за 15 лева от "Илиенци", защото "мама така ходи". Нищо лично към авторката, моите извинения ако греша и съм прозвучал грубо, но това прозира между редовете.
Верно пълна боза е наплескала книговезката. Даже не ми се занимава и да я коментирам тази статия.
Таа с червеното палтенце дет я чака малдия тъпкач с розите каква фабула се явява за да разкрие? Пък и че нямало нищо случайно? Мамбо номер пет ли? Викаш с червеното палтенце като пчеличка - от цвят на цвят и от уй на уй. Може, има ги и такива доста.