"Понякога, ако адски ми се яде курабийка, а не бива, се замислям.
Какво е по-угодно на Бога? Далай Лама да бъде щастлив?
Или да яде само това, което трябва?...
И изяждам курабийката."Далай Лама
Това нещо го мисля от месеци, но така и не съм сигурен какво точно ми се иска да кажа в крайна сметка. Whatever, ако не го пусна сега, сигурно така и ще си гние още с години в черновите.
За захарта всички вече знаят, нали? Един вид, тя е вредна. Wikipedia твърди, че "употребата на захар предизвиква зависимост, при това предизвиканите от захарта промени в мозъка са много подобни на тези, които възникват под въздействието на кокаин, морфин или никотин" и предлага "вместо захар... да се използва мед или плодове, които съдържат и фруктоза, и глюкоза".
Да повторим, за неразбралите: вместо... захар... плодове.
Иронията е в това, че всъщност нещата са точно наопаки. Според една от еволюционните теории, хората са програмирани да обичат сладкото точно, за да консумират редовно полезни плодове и да си правят труда да ги събират (с тях, общо взето, не можеш да се нахраниш, така де, защото изисква бая усилия). Един вид природен индикатор "Виж сега какво правилно нещо изяде, браво!".
Да, обаче хората са измамили природата, измисляйки концентрираните сладки неща. И плодове вече не се налага да се събират! Аванта! Пък и захарта е по-вкусна.
Само дето плодовете все пак са полезни, а захарта - не твърде.
Захарта-като-метафора общо взето твърде силно съответства на съвременния живот. Човекът си е измислил идеални дразнители на рецепторите за почти всичко, само дето още не е почнал да си поставя електроди в мозъка. След което естествените дразнители губят във войната за интензивност на възприятието.
Където и да погледнеш, ще го видиш. Лайковете във Facebook са дразнител за социалните рецептори. Постнал си картинка - ето ти 50 лайка. Мозъкът го възприема също толкова силно, колкото ако излезеш да се изпъчиш пред цялото племе и то ти демонстрира одобрението си. Само дето разходите и усилията за целта са в пъти по-малко, а на племето в общи линии му е все тая. "Толкова ли ти се свиди един лайк?".
Или примерно компютърните игри. Хората искат да изпитат триумфа на победата и радостта на достижението. Но първо нали трябва все пак да ходиш да береш плодовете? Дайте да им дадем това на аванта. Ура! Ачивмънт! Ти играеш тази игра от цели 30 секунди! Браво бе, ти си супер! Фанфари, фойерверки, поощрения.
Не че ние с вас сме такива закоравели хардкор геймъри, а след нас изведнъж, видите ли, са се родили някакви дебили. Понякога и ние се поддаваме. Когато никой не вижда, нощем разцъкваме фермите, оправдаваме се пред себе си, употребяваме изрази като: "Абе, кежуъл си е, но какво да я направиш, забавна е", а разработчиците на игри на свой ред въздъхват: какво да правим, времето сега е такова - и щедро лисват вълна от поощрения за всяко пръдване, "на нивото на пазара".
Светът бавно като охлюв пълзи към пропастта. Не, не се носи с бясна скорост натам. Бавно си пълзи. Вярно, прави го вече един дявол знае колко време, затова какъв точно ще допълзи дотам, вече никой не може да каже.
И така е във всичко и навсякъде. Примерно порното. Ако покажеш съвременното порно на хората от по-миналия век, те биха се пръснали на място от възбуда. То направо не става за гледане - в него само дето с прожектор не светят във влагалището. Впрочем може пък и да светят, не съм в час с най-най-новите трендове. Но с или без прожектор, всичко е в HD.
Съвременният човек живее твърде лесно. Той буквално се ояжда и после се плъзга комфортно по мекото и мазното, при това дори го прави лениво и не с пълен напън. Естествено, това се сублимира в нови телефони, социални статуси, кариера, каквото и да е, само да е "по-трудно постижимо", при това повече от половината от тези неща са изкуствено породени маркетингови глупости.
Всички тези движения "Назад към природата" - са някакъв опит поне някак да се оправи това положение. "Поне някак" - това естествено е да се престорим, че нищо не е станало и да направим просто няколко крачки назад.
Това обаче също не е изход; дори и човечеството да е сбъркало, дружно правейки една или повече крачки назад, пак си оставаме пред въпроса "А сега накъде?", и всички поддръжници на олдскул нещата (сред които - за свой срам - признавам, че съм и аз!) не дават отговор. Освен "да се върнем към природата и наникъде после да не вървим, защото и така всичко си е добре".
Което, както вероятно се досещате, не е отговор.
А отговорът всъщност е прост: да вземем да престанем да устройваме пир по време на чума на поверената ни територия (което в нашенски условия си е направо двоен подвиг). Тоест да зарежем това "След мен и потоп" и да започнем да приоритизираме дългосрочните планове ("Да не пукна от диабет на старини") пред краткосрочните ("Я да изям едно шоколадче"), без да забравяме при това за краткосрочните. Тоест да растем нагоре, не настрани - и още повече не надолу.
Поверената територия за всеки е индивидуална, като естествено започва със самия теб ("Дадено ми е тяло - какво да правя с него, като е само едно и си е само мое?") и семейството, а завършва ако щеш с целия свят, ако си Далай Лама.
Номерът в случая обаче е, че "черно-белите" методи - като изтласкване, отрицание, насилие над себе си и прочие неща, които така или иначе застрашават нашия интегритет, тоест практически всички всички обичайни методи - просто не работят.
И трябва да се търсят нови.
Това безкрайно лутане между "да" и "не", между "да умреш от зор" и "да умреш от мързел" и представлява тъй нареченият "живот".
Шива си танцува тандавата, запазвайки баланс винаги на един крак. Ти с какво си по-лош?
Айде, включвай се.
