Стари входове облицовани с прогизнал от мухъл, мишки и паяжини мрамор. Елит, покрит в мазе.
Стари стълбища, опасани с животозастрашаващи останки от парапет, закърпвани от сръчни и хич не толкова сръчни съкооператори. Единствената функция - да служат като паметник на усилията, които съседа Пешо от седмия, Иван от втория и Самуил-дето-е-на-партера-бе са вложили.
Дървени парапети, които на четвъртия етаж изчезват, за да се появи метална тръба вместо тях. Метална тръба ползвана като далекоглед от децата на г-жа Мавродиева - домоуправителката. Навлизайки по-дълбоко в тематиката, една нова парапетна цел започва да прозира: старите лепкави парапети са подставени лица на вечно-скандиращите хигенисти за чисти ръце.
Но ти си израснал покрай тях, ти си прескачал през колкото стъпала можеш, за да се върнеш радостен вкъщи или да излезеш „отпред пред блока". Опитвал си да се спуснеш покрай стълбите - като по филмите. Същите стъпала са се опитали или даже са успели да ти избият няколко зъба, но не им се сърдиш. Те са минало, твое минало и общо минало, тема за разговор и база за сравнение.
- При вас стълбите от тия ниските с изпъкнало начало ли са?
- Не, от ония високите, квадратните. Не можеш повече от 3 да прескочиш.
Стари падащи и безотказни мазилки, родили бестселъра „Енциклопедия на архитектурната Флора". Появил се на бял свят, след като мазилките се събрали на заседание и взели решение да осиновяват както влетелия райграс, така и посаденото от Карлсон дръвче.
Дръвчетата растат години по покриви в центъра, ехтят без думи, символ на крехък баланс и живот на ръба. Всеки ден да се разхождаш, да минаваш покрай мазилковата гора, и всеки ден ще вдишваш безсилие. Безсилие на природата пред индустриализацията или безсилие на индустриализацията пред природата. Дръвчетата-рекордьори са паметници на незнайния агроном.
Павета
Подсещат крачките ти за причината, поради която имаш свод на ходилата. Подсещат теб колко много свят е залят с асфалт, за да бъдеш меко возен, докато пътуваш и разглеждаш незалятото из този голям свят. Те създават от вечерните улични лампи - романтика. Разредени, мокри и сухи, надскачащи се павета, липсващи и струпани.
Паветата, които позволяват на стъпките ти да са не само движение, а и сетиво с което да запомниш прекрасната разходка. Ще се изкатериш тук, ще се хлъзнеш там, ще прескочиш на ъгъла, ще заобиколиш при вратата на третата пресечка. И си там. И си прекарал вечерта с нея. И си мислила за него през целия трамваен път обратно.
Улици, обединени около идеята, че колкото и хубави да са, винаги трябва да има малко заведение тип „дупка" на не повече от 2 шмугвания вдясно. Обичайно, заведението е красноречиво кръстено на собственика „При Иван" или на гордост от менюто „Гофретата". Така зървайки го, човек моментално изгражда познанство с персонала или елиминира въпроса „Какво ви е най-прясно".
Улици, дом на едва видими бездънни безистени, отрупани с нотариуси, книжарници и обущари. Напускаш ги с усещането, че безистените са ти свършили работа, а не хората и офисите в тях.
Улици, дом на невидими вътрешни дворове с маскирани входове. Посещавани почти изцяло от живущите в сградите около тях. Толкова рядко обезпокоявани от минувачи, че при случаите когато това стане, самите дворове остават в уплах за дни. Посещението на минувача в такива дворове, пък, е единствено сравнимо с прекрачване на части от планетата, където никога не е имало цивилизация.
Минувачът навлиза в невидимите дворове и чете несъществуващите табели с надпис „Стъпвай тихо, не безпокой теменужките и фикуса!".
Още от същите улици, притежатели на изрисувани ел. табла. Табла, ценени като изкуство и признак, че на младежта се дава глас. На българската младеж й се дава манеж. До таблата - стари хлътнали входове. Ту с метални, ту с дървени, ту с лъскави нови врати. С нееднородно позиционирани звънци, въвеждащи посетителите в игрите „Познай кой работи", „Познай кой етаж е" и вечния фаворит „Аз дали да не се обадя".
Врати като отвори на пещери водещи към „елита покрит в мазе". Но и врати, в които сте влизали, врати зад които има познати лица. Врати с истории.
Дървета
Закрилници на тротоарите. Толкова много дървета има по тротоарите и алеите. Растящи в поддържани купички с пръст или оставени да се радват, да вдигат плочки и да пукат асфалт. Има и такива с с подложени квадратни решетки - всяка от 2 парчета, украсени с кръгчета и квадратчета. Решетки, замислени за тротоарна красота, но отвличани за да бъдат претопени в пирони. Решетки-еднодневки.
Колко ли много майстори минават по тротоари, наредени в стил „мелнишките пирамиди" - тротоари, покрити с плочки намерили опора само в една своя точка и с добавената способност при дъжд да се превръщат в помпи за вода. Колко ли майстори псуват калпавата зидария? Колко ли къртици псуват добрата зидария?
Дъга от ръчно изработени табелки. Започва от завързан за ограда надпис за фризьорско студио на втория етаж, минава покрай хартийка уведомяваща че г-н, по име Любенов, някога е започнал пет-минутна почивка, и завършва до дърво и забоден с кабърче лист с притеснителната вест, че две момчета спешно се нуждаят от квартира в този регион.
През надписите прозира личната история. Фризьорът е силно влюбен в професията си. Той е започнал студио на втория етаж на мрачна сграда с вход зад решетка и неясен достъп. Някъде в миналите месеци, съдейки по вида на табелата, е провел разговор включващ „Имате ли парче метал, ей толко' голямо".
Г-н Любенов, пък, няма часовник, но смята, че има добър биологичен такъв и вярва, че всичко е относително. Двете момчета нямат достъп до компютър или залагат на това да спечелят хазяйските сърца с правопис. Момчетата ползват химикал или тънкописец, като повтарят думите, които подчертават. Момчетата са имали ден, в които са търсили евтин ксерокс, и цяла вечер са изрязвали обяви с ножичка.
Пръснати мостчета и подлези, проходи към другата страна. Подлези пълни с метро, подлези пълни с търговци и подлези, пълни с празнота. Само празни мостчета. От подлеза си ял баничка, по моста си минал напряко. Ходил си по гигантски мостове, които пресичат вади. Влизал си в подлези озвучени с балкански звуци идващи от третия магазин за алкохол в ляво. Знаеш че „Виж в подлеза" е валидно предположение в отговор на всяко едно търсене.
Отдавна познаваш тъмните, обезцветени части от подлеза, от които чистачите са се отказали и до които като малък ти бе казано да не ходиш, а като голям не ти се ходи. Не знаеш защо по мостчетата няма будки, а в подлезите има.
Преди да отидеш до моста виждаш книгата „Всичко за секса" да се продава на една сгъваема масичка. По моста вече мислиш защо освен за подарък, е изложена книга издаваща тайни за секса през 70-те? Книгата е втора ръка - признак че не е потръгнала като съветник за предишния си собственик. Знае ли продавача какъв бисер има или просто я е метнал на видно място без да иска?
Не е за картичка
Всички те, улици, павета, липси и прекомерности, чудатости на остарелите материали, те не се дефинират като красота, те не са нещата изписвани в книги, рисувани на картички по курорти или за свети Валентин. Няма ги и на семейните филми по Коледа. Няма ги и в туристическите брошури. Понеже те са джунгла.
Те са пълни с чар. Те са каца, пълна с трапчинки. Те не са устроени, не са на показ, не по регламент. Те обаче внасят чувството за оазис. Оазис, който не засища, а зарежда с любопитство и с мисли за из път.
Когато се разхождаш, когато се движиш, когато не говориш. Когато си просто човек, тогава няма бюрокрация, няма политика, няма дори и хора. Има го единствено сътвореното от хората, от природата; историите зад всичкото това творение, историята зад зида, зад надписите, зад поникналите стъбла и зад пеперудата, която е избрала да кацне на шарения балатум залепнал за масата пред гаража. А, бе, пеперудо!
Това е нашата София, това е нашата България
А моя свят е свят на двама. Аз и тя. Тя единствена може да види красотата без да я описвам. Тя може да седи до мен, неподвижна и безмълвна, и да засилва радостта ми, да оцветява света ми, да направи от очите ми калейдоскоп.
Образът, движенията, ароматът, всяко нейно трептене, създава в мен порив същия, идентичен с порива на творчеството. Когато тя е с мен - аз творя. Излежаването не е излежаване, яденето не е ядене, събуването на обувките не е събуване - аз творя.
Ежесекунден замах със четка. Денонощна задкулисна самба. Безспирна концертна репетиция. Аз не създавам нея - гласът й създава света, а стъпките й му дават под. Намираме пейзажи и бели платна, а животът ни ги пълни. Тя не ме допълва, тя ме изпълва.
Сега имам време и сега усещам. Сега усещам силно и все по-изразено. Отсега завинаги съм променен.
Тя ме изпълва, не като да изпълва половин човек, не като да изпълва празна обвивка, а като да изпълва вече пълен куфар, и да го пълни с поне още толкова ценности, с още толкова спомени и с още толкова бански. Куфар, фабрично предвиден за един се оказва пълен за двама. Производители на куфари от цялата страна се събират и ахкат. Всеки един е двама, от двама - четири, за почуда на цялата куфарна гилдия.
Може би така се раждат цели хора - в тези двама има за четири.
Където и да сме били по света аз съм творял чрез нея. Чехии, Англии, Франции, Испании... А боршът има вкус на Русия. Така определи моя език. Русия има вкус на нея, на дрехите й, на одеалата с които се завивахме в Русия. Така определи тя. Това не е зависимост, това съм същия изпълнен аз, това е същия две-за-едно куфар. Чушките имат вкус на Испания. Босилекът на Англия. Сиренето на Франция. Бирата на Чехия. Всички имат вкус на нея. Тя разкодира вкуса ми и сега вечно е там.
Наздраве! За Хепиендовете и обикновените чудеса.
