Докато правителствата по света се борят да овладеят смъртоносната пандемия от COVID-19 чрез ограничаване на обществения живот, милиони хора остават сами в домовете си.
На тях им се налага да живеят с мисълта, че дълго време няма да могат да прекарат времето си с други хора - близки и приятели, живеещи понякога на хиляди кимометри. С изключение на случайни срещи със съседите, всичките им човешки контакти се оказват онлайн.
Според много изследвания социалните взаимоотношения са толкова важни за физическото ни здраве, колкото и за психическото. Те свързват самотата с по-високата смъртност и други здравословни проблеми.
Много художници пък настояват, че изолацията е необходима за творческа работа. В много религии също се говори за изолация на светците. За ползите от разграничението от обществото и бягството от свръхстимулиращата култура говорят още Юнг и Ницше, но и те предупреждават за опасностите от него.
Трябва да се признае, че част от страха ни да останем сами не е характерна само за настоящата пандемия. Това е страх, който ни дебне от години, тъй като сме забравили, или може би никога не сме знаели как, да бъдем сами със себе си, включително с неудобните си мисли и емоции.
Интересен факт е, че за целта на научно проучване на различни хора било предложено да изберат между електрошок и това да останат сами с мислите си за 15 минути. Вярвате или не, много от тях избират първото.
Нормално е след като човешките същества се развиват в продължение на хиляди години в посока на социализация, изолацията да е толкова трудно приета от много хора.
"Мисля, че повечето хора се страхуват да останат сами със себе си, защото опознаването на себе си е много страховит процес", смята Джак Фонг - социолог, който изследва усамотението в Калифорнийския държавен политехнически университет в Помона. За да заглушат този страх, много от нас постоянно се заобикалят от някакъв фон от радио или телевизия, или се срещаме и говорим с приятел след приятел. А защо да изберем скуката или тъгата, пред това да се разсеем с чат с приятел, с гледане на Netflix или Zoom разговор?
Но ето добрата новина за изолацията - ба бъдеш сам е умение и като такова, то може да се усвоява все по-добре с практиката.
Като начало трябва да направим разлика между доброволното уединение и принудителното уединение.
Кийт Ламар, който от 27 години е в затвор с максимална сигурност, казва, цитиран от Vox, че "усамотението е форма на изтезания, която трябва да бъде премахната".
За него изолацията, в която сме сега - оборудвана с технологии, е като разходка в парка, в сравнение с неговата. И доброволната изолация на монаси, философи и художници, също е нещо различно от принудителната изолация.
Затворникът сравнява чувството да попаднеш в затвора с това да те учат да плуваш, като просто те хвърлят в океана - или се справяш, или потъваш и се давиш.
Той има музика, книги и пише, но не за да бяга от себе си, а за да вникне по-дълбоко. Често рисува, тренира, прави йога и медитира. Това, че 27 години по-късно още е "с всичкия си", докато хора около него са се разпаднали, Ламар отдава на четенето и самоусъвършенстването.
"Голяма част от системата ни пречи да осъзнаем собствената си сила. Изолацията е добра възможност за хората да се опознаят и възползват от силата си", съветва той.
Психологът Доналд Уиникът (1896-1971) често прави разлика между "автентичното аз" и "фалшивото аз".
Според него, без да го осъзнаваме, изграждаме представата за себе си според преценката на другите и ако тях ги няма, тя се разпада. Но това може и да е подарък. Защото когато "фалшивият Аз" отпадне, можем да изградим по-автентично себе си.
Ценни съвети как по принцип да подобрим уменията си да понасяме бедствия дават от австралийския Център за клинични интервенции, с подкрепата на тамошното здравно министерство.
Обобщените съвети са: да приемем неприятната емоция, вместо да се ангажираме с обичайните методи за бягство от тях (телевизия, алкохол и т.н.). Да визуализираме емоцията в мислите си или я нарисуваме като облак, който минава над вас, но не е част от нас. Ще помогне да видим и как се отдалечава.
Полезно е да насочим вниманието си към задача, която искаме да направим в настоящия момент, било то да се фокусираме върху дишането си или да се включим в доброволческа акция. И не на последно място да бъдем подготвени, че неприятните емоции ще се върнат, но всеки път ще ни правят по-силни.
Проф. Стефани Качиопо е експерт по поведенческа невронаука и психиатрия в Чикагския университет и е известна с проучванията (заедно с покойния й съпруг) за разликите между това човек да е сам и самотен. Според нея адаптирането на нашето мислене и очаквания е от ключово значение, за да избягаме от чувството на самота. Това означава да приемем събитията, които са извън нашия контрол и да сме наясно, че ще бъдем далеч от хората и нещата, които обичаме, само временно.
Според нея дори в ситуация, в която не сме избрали да бъдем, пак имаме избор - "можете да крещите през целия ден или да се възползвате максимално от него". Например може да се отдадем на хобитата си.
Проф. Наоми Айзенбергер е социален психолог в Калифорнийския университет в Лос Анджелисис. Тя изследва как функционира мозъкът по време на социално отхвърляне и прекъсване на социални контакти. Според нея важен момент по време на изолацията е хората да опитват да останат свързани с тези, които ги интересуват.
Друга практическа задача, която може да е от помощ, е воденето на дневник за емоциите ни по време на изолацията - бележки за нещата, които ни правят щастливи и доволни през целия ден. Това влияе положително на самочувствието, което от своя страна подобрява нивото на благополучие и щастие.
Експертите са единодушни, че е важно изграждането на рутина - например да се виждаме всеки ден с някого, било то и виртуално, да имаме повтаряеми модели за сън и хранене.
Проф. Качиопо съветва хората да планират живота си в краткосрочен план, един-два дни напред. Важно е да се поставят поне три изпълними задачи дневно. "Тогава можете да си легнете по-спокойни, знаейки, че имате цел и нещо, което трябва да направите утре", казва тя пред BBC.
От значение е и да се чувстваме част от нещо по-голямо. В това се убеждава писателката Оливия Гатууд от Калифорния. На 30 март тя публикувала своя снимка в Instagram с надпис "Автопортрет на дама в карантина".
Скоро десетки, а след това и стотици други жени по света изпратили свои. Тя създала акаунт в Instagram "Момичета в изолация", съдържащ снимки на жени по целия свят и по този начин свързани в тази странна реалност, в която живеем.
Една от жените, които се включва, е 26-годишната Апарна, живееща сама в дома на майка си в Гургаон, недалеч от Делхи, Индия. Единствените лица, които вижда на живо, са тези на охранителите, докато разхожда двете си кучета в рамките на затворения комплекс, в който е жилището й.
За пръв път от много време, едва по време на изолацията, тя отново посяга към фотоапарата си, преоткривайки старата си страст, и оттогава не спира да снима. И съветва другите да слушат себе си. "Най-накрая можете да отделите време да не правите нищо или да правите всичко, което искате и то без вина или компромиси", смята тя.
Точно това е и един от положителните резултати, които могат да произтекат от трагичните събития около COVID-19 - че като нации и като хора бихме могли да се почувстваме по-свързани от всякога заради това, че сме еднакво уязвими. Но и това е време да опознаем по-добре самите себе си и да се справим със страховете си.
