Наричат аспержите "кралския зеленчук". Били са любими както на Краля Слънце - Луи XIV, така и на цар Фердинанд. Пресни аспержи са се озовавали на царската трапеза, въпреки че по онова време България не внася зеленчуци от никъде, защото страната ни си ги е отглеждала сама.
Дотолкова, че преди Втората световна война сме били един от най-големите износители на деликатния зеленчук за Европа.
Аспержите са донесени в България от Чехия и започват да се садят активно в Тракийската низина и особено около Пловдив.
Отново от Чехия в България пристига и друг любим зеленчук - картофите, както и култивираните ягоди. Всички те са донесени от чешки минни инженери, които работят в родопските мини преди 1944 г.
Както сочи изследване на Аграрния университет в Пловдив, първите насаждения от аспержи са от началото на XX век и растенията бързо се приспособяват към плодородната почва на Южна България и изключително благоприятния ѝ климат.
По-разпространени, както е и до днес, са зелените аспержи, които са малко по-лесни за отглеждане и по-малко капризни от белите аспержи.
Зеленчуците са достъпни и за трапезата на цар Фердинанд, и за обикновените българи. Обикновено се приготвят семпло - на скара или тиган с мазнина, на топли салати с пресни зеленчуци или в съчетание с любимите за българите зърнени култури - жито, булгур, просо и ориз.
Най-младите и крехки аспержи се ядат и сурови, почистени от пънчето, подправени с малко олио, сол и пипер.
С идването на комунистическия режим на 9 септември 1944 г. аспержите веднага са обявени за "буржоазен зеленчук" и започва тяхното изкореняване.
Трябва да отбележим, че Българската комунистическа партия осъзнава каква грешка е направила още през 50-те години на миналия век, когато аспержите са унищожени напълно.
Със задачата да възроди зеленчука се заема Институтът по зеленчукови култури "Марица" - същият, който създава сорта краставици "Гергана" и доматите "Идеал".
Не след дълго се установява, че аспержите никак не са подходящи за условията на социалистическа планова икономика.
Освен че са "буржоазен зеленчук", те изискват 3 до 4 години, преди да дадат пълноценна реколта, и това е прекалено бавно за комунистическите стандарти. В същото време текат опитите вкусът на българина да бъде адаптиран към творенията на "Балкантурист" и на българската консервна индустрия.
Така вместо фините аспержи се налагат новите салати като шопска и овчарска, скумрия "Ропотамо", разнообразни гювечи с консервирани зеленчуци.
Така през 1960 г. всички експериментални насаждения от аспержи са унищожени и БКП предпочита да заяви, че българите не харесват този зеленчук изначално.
Мълви се, че подобно фиаско се случва и през 1980 г., когато Тодор Живков решава, че България може успешно да изнася аспержи за ГДР и Чехословакия, където зеленчукът продължава да се консумира активно.
Със задачата се заемат от Селскостопанската академия "Георги Димитров" в София, като правят експериментални насаждения край Пазарджик, използвайки холандски семена.
Агрономите се сблъскват с познатите проблеми - бавно достигане до изобилна реколта, ниска за времето си рентабилност и пипкаво бране на зеленчуците. Затова проектът е прекратен, преди да се докаже, че страната ни неслучайно в миналото е била невероятно успешен износител на аспержи.
Че българите са обичали аспержи е описано и в кулинарната книга "Изкуството на старата българска кухня" от Елена Кръстева.
Там се срещат и рецептата за аспержите на Луи XIV, а и рецепти с артишок, ревен, телешки бифтек и други.
Което само доказва колко насилствено изменени са кулинарните предпочитания на българите след средата на XX век.
