Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Село мое, обич моя

Село мое, обич моя Снимка: iStock

Концепцията да се завърнеш на село започна да придобива нов смисъл тази година. Тенденцията, че селото ще се окаже по-добрата опция от града за лятото или за който и да било сезон, отдавна се прокрадва из полусъзнаваните блещукания на мозъка. Хора, отгледани в изцяло градски условия и живели в идеалния център или неговата периферия, изведнъж откриват романтиката на селския живот. Те ходят по стари къщи, шубраци с комари, язовири, в които скачат змиорки - такива има, повярвайте ми - гледат домати и копаят картофи.

И това е новият вид адски модерен живот.

Но аз си спомням едно време, когато изведнъж просто спря да е модерно да се ходи на село през лятото. Всички избираха курорти, къмпинги, луксозни хотели, чужбина, но никой не казваше, че ще си ходи "на село". Неудобно стана да признаеш, че предпочиташ да ти мирише на крави и овце, да си купуваш кисело мляко без марка и да ходиш до тоалетна навън, вместо да казваш, че си на къмпинг в Гърция.

Новата романтична вълна към селото придоби съвсем нови измерения сега, когато къмпингът в Гърция и фонтанът Ди Треви изглеждат като съмнителни места, на които човек може да хване нещо. Разбира се, ужасно евтините полети, които бяха стигнали толкова смешни суми, че човек чак се чудеше къде, по дяволите, е уловката, вече не са оферта. Светът затвори кепенците, а на българското море всеки от нас познава поне един човек, който е пикал вътре. Та в този смисъл селото е опция, която много хора прегърнаха с такова благоговение, че чак не е истина...

Селото е новото нормално. Хората, които са горди притежатели на поне една къща на село, оставена от дядо им с шубраци отстрани и черен път до нея, се чувстват като чорбаджии.

По време на пандемията да имаш къща с двор се оказа златно попадение, а ако имаш къща с двор и къща на село, значи си ударил джакпота. Неудобството отпреди години, което помня, че силно изпитвах, когато казвах, че ще си ходя на село, защото пари за море няма, сега е изчезнало далече и е потулено изпод наперената гордост, че съм притежател не на една, а на цели два селски имота. В концепцията за готиност на младия хипстър, аз съм СУПЕР ГОТИНА. С главни букви.

Един от най-ранните ми спомени за село е горе-долу такъв: Аз съм на 5 или 6 години, дядо ми е още жив, яде за закуска нещо, което аз намирам за абсолютно отвратително, и когато казвам "бляк" на всяка втора дума, той ми се смее и ми отговаря, че на село само такива неща се ядат. Не съм доволна от храната, но всичко останало ми харесва, така че, се примирявам.

Друг много ярък спомен - на 10-11 съм, правя се на смела и отивам да ловя паяци в гората. Вместо това срещам селски бик, който ме гони до къщата. Толкова съм уплашена и никой не ми вярва. Но аз знам - преживяла съм приключение.

Помня първия път, когато между едното и другото ми ходене на село бяха минали неусетно 5-6 години. Бях прескочила границата от тийнейджърство до голям човек, и когато отидох никой не ме позна. Хората ме гледаха съмнително, аз тях също. Все едно аз съм натрапница в техния малък, изолиран, застинал във времето свят. Мен пък ме беше страх от тях, защото не ги помнех. Онези, които познавах от детството си ги нямаше, а къщите им пустееха. Техни роднини не идваха, а част от приятелите им отдавна също си бяха отишли.

Селото е голямата ми любов. Във времена, в което то беше отритнато и завряно в ъгъла да се срамува, аз си нямах друго място за лятото. И то ме приветстваше всеки път с отворени обятия.

Днес, когато ходенето в чужбина отново се превръща в скъпо и нека признаем - леко рисково удоволствие - моето село отново ме чака. Има си всичко, което му трябва на едно село, за да е автентично. Селски площад, ято гъски, които съскат, стара баба със сопа, която крещи по група бавни крави, няколко кози, дядовци и бабички клюкарки, типичните мързеливци от село, селски магазин, хора, които продават домашно мляко, с чиято миризма, ако не сте свикнали, моят съвет би бил да не опитвате, бостан с дини - мини част от него наше гордо притежание, селски домати, градина с чушки, кокошки, навес, жега, селски магазин, измислена кока-кола, селски рейс по два пъти на ден... Също така разполага с тучни полета от жита, които се вият докъдето ти стига погледа, вятър и язовир, около който има комари кръвожадни като мечоци и с големината поне на колибрита.

Донякъде всичко това обяснява защо концепцията за ходене на село се е изпарила преди време, само за да бъде заместена от модерен "Сървайвър" тип къмпинг, курорт, каравана и прочие. За мен обаче по времето, в което не можехме да си позволим море, моето отдалечено село беше това "море". Прекарвах там по 3-4 месеца, така е правила майка ми, там се е родила баба ми, там живяха прабаба ми и прадядо ми.

Факт е, българските села не са това, което бяха. Животът там е спрял. Те са като студен душ за хората, които не са свикнали да виждат такива места.

Усеща се специфичната миризма на обор. Тя се носи по улиците и е нещо като отпечатък на селото. Усетиш ли миризмата, разбираш, че си пристигнал. Понякога няма обхват на телефона и магазините са максимум два - асортиментът е минимален и сведен до най-необходимото. В моето село специално има селски базар в центъра, на който се предлага различна продукция от съседни стопанства, но градският човек не може да разчита на това. Често няма интернет, на много места тоалетната все още е навън, канализацията е малко особена. Денят започва рано с подвиквания, петли и добитък. Има много, наистина много буболечки. Всяка стара къща изисква работа и оправяне, а концепцията за двор, колкото и да е романтична изисква ежеседмична поддръжка. Независимо дали избраното село е близо до града или не, пристигането до него става или със собствена кола или с нередовен автобус тип маршрутка. И така нататък, и така нататък...

Поради част от тези причини много хора гледат скептично на селата, особено на онези по-отдалечените от столицата или дори леко закътани и останали в нищото. Но това са и причините аз да не мога да заменя селото си за която и да било почивка на света. Все още всяка година си ходя там. Вече е само за седмица, но ходя. Така си прекарвам част от лятото.

Българското село, такова какво аз го помня в детството си бавно изчезва. Заменено е от някакъв нов селски туризъм.

Сам по себе си селският туризъм не е лош, но нека не се бърка с истински живот на село. Селският туризъм предлага удобни хотели, често и климатици - в селата е горещо и напечено денем, но студено и влажно нощем. Селският туризъм дава концепцията за живот на открито, но не изисква никаква работа от страна на ползващия го. Да имаш градина, да гледаш домати, да береш череши, да копаеш картофи, да косиш, скубеш, стрижеш тревата и да береш дините, когато им дойде сезонът, не са части от брошурите на селския туризъм. Гигантските комари, всякакви други животинки и постоянните прахоляци, които влизат от всякъде, не са част от модерния селски туризъм. Той е като романтичната версия на градския човек, който никога като дете не е бил в натурално средностатистическо село, а сега много му се иска да бъде.

Нека обаче това да са кусурите. По-важното е, че селото отново е модерно. Заповядайте и се почерпете с този пъстър идиличен натуралитет. Може и да се засечем на някоя поляна, знае ли човек...

Най-четените