Знаете как в класическия тип холивудска продукция САЩ са тези, които спасяват света от някой агресор. Без значение е дали този агресор идва от Близкия изток, Русия или дори от дълбокия Космос - все ще се намерят героични американци, водени от бесен патриотизъм и вдъхновени от речта на уверен, масово харесван президент, готови да предотвратят заплахата за родината си. А покрай нея, като бонус, спасяват и всички останали страни по света.
Киното десетилетия наред затвърждаваше представата за Щатите като "световна полиция", която брани свободата, справедливостта, демокрацията, човешките права и пак свободата, защото може не всички да искат демокрация, но всички искат свобода, нали така? Тази роля е дадена на САЩ още през Втората световна война - на спасителя, на "добрия герой", който идва в третото действие, за да помогне да бъдат надвити могъщите "лоши".
САЩ дълго време бяха "добрия" в собствения си филм и голяма част от западния свят беше съгласна с тях. И така, докато войната с Ирак през 2003 г. и измислените оправдания за нея не започнаха да пропукват тази представа.
Оттогава минаха едва 16-17 години, а положението значително се влоши. САЩ за пръв път от десетилетия са в ролята на "лошия" (в очите на световната общественост) или поне се доближават до нея, при това сами се докараха дотам. Решението на президента Доналд Тръмп да нареди убийството на иранския генерал Касем Сюлеймани край Багдад е онзи повратен момент, онова действие отвъд границата, след което зрителят губи доверие в "добрия герой", неговите аргументи и намерения.
Първият елемент от тази трансформация е спорното от гледна точка на международното право ликвидиране на военноначалник на друга държава. Аргументът "Ние го броим за терорист" може и да е валиден за самите САЩ, но не и за целия останал свят (най-малкото близки партньори на Иран като Русия и Китай, но не само).
Вторият, още по-смущаващ елемент е, че операцията беше извършена на територията на друга суверенна държава, която не е дала разрешение за това - Ирак. И докато с бин Ладен и Пакистан световната общественост затвори очите си заради 11 септември и всичко, което последва след тази дата, днес го няма онзи единичен момент от миналото, който да е нарисувал Сюлеймани като "лошия" в масовите представи. За повечето хора неговото име беше дори напълно неизвестно, без значение доколко прави (или не) са САЩ да го категоризират като терорист.
Този акт създаде представата, че САЩ чрез дроновете си (и не само) са готови да елиминират всекиго, навсякъде по света, стига да го сметнат за "заплаха за сигурността си". С други думи - стига просто да решат, че искат.
Третият елемент бяха реакциите на правителствата по света спрямо случилото се. Критиките от страна на Русия и по-умерените от Китай бяха очаквани. Но и Европа не реагира особено ентусиазирано. Вероятно научила урока си от Ирак, а може би и нежелаеща да се занимава с поредната потенциална военна авантюра на САЩ в Близкия изток в период на предостатъчно вътрешни проблеми както в Европейския съюз като цяло, така и в отделните държави.
Германия дори си позволи смелостта да реагира остро чрез изказването на външния си министър, че да, Иран стъпва върху тънък лед с действията си*, но действията на САЩ не помагат да се потуши напрежението. Следващата стъпка - Ангела Меркел прие поканата на Владимир Путин да го посети в Москва, за да обсъдят кризата, вместо да се насочи към САЩ. Това може да се тълкува и като сигнал за Вашингтон, чиито отношения с Германия - и ЕС като цяло - преминават през може би най-лошия си период за този век. Благодарение отново на Тръмп.
Той е разковничето: рибата се вмирисва откъм главата, а при държавите това също е валидно, макар да се отнася за държавния глава.
С Тръмп начело САЩ постепенно започнаха да губят доверието не само на държавите, които обичайно са техни партньори, но и на гражданите на тези държави. И така дори сега в Европа да съществуват сходни притеснения около властта в Иран и възможността страната да се сдобие с ядрено оръжие, те се оказват приглушени от трупаното негодувание срещу Тръмп и негови предходни решения - от търговските войни до излизането от Парижкото споразумение за климата.
А и Европа не е разделена от Близкия изток от два океана, както е в случая със САЩ. Кризата със Сирия ясно показа, че стигне ли се до конфликт в региона, той се отразява веднага и на Стария континент - може да доведе до обществени и политически търкания, води до икономическа тежест и дори до падане на правителства.
Изключение в по-умерените реакции прави само Великобритания, която в момента е на кръстопът - предстои й раздяла с ЕС, а надеждите за нова търговска сделка със САЩ обясняват защо британският външен министър побърза да посочи каква заплаха е бил Сюлеймани, а Борис Джонсън предпочете първо да доизкара почивката си на карибски остров, а сега като цяло си трае по въпроса.
Така стигаме и до четвъртия момент - как САЩ оправдаха действията си.
Американският държавен секретар Майк Помпео вече коментира, че "британците, французите, германците трябва да разберат, че това, което (…) американците направиха, спаси животи и в Европа". Въпросът защо Европа не е благодарна би бил основателен с оглед на водещата роля на САЩ в НАТО като гарант за сигурността, но не и когато всичките посочени по-горе елементи са налице.
За това САЩ да излязат лошите от цялата ситуация около Сюлеймани са виновни както Тръмп, така и съветниците му, които се провалиха в това да аргументират пред публиката операцията по ликвидирането на иранския генерал. Те я оправдават не с доказателства, а само с твърдения за това, че той е планирал нападения срещу американски обекти, персонал в чужбина и политици.**
Положението е като във филма "Специален доклад" - присъди се дават и изпълняват на база намерения, а не действия, но в случая последствията не са няколко каскади от страна на Том Круз, а потенциален военен конфликт.
Нещо повече - САЩ казват, че са ликвидирали Сюлеймани като превантивна мярка за негови планове. Това е станало чрез изпълнението, очевидно, на вече съществуващ техен план за това кой ирански военноначалник да ликвидират и как. Но чрез новинарските емисии се оставя впечатлението, че единственият, който реално е изпълнил смъртоносните си планове, са доскорошните "добри".
В първите си коментари Тръмп обясни, че действията им не са имали за цел започването на война, а предотвратяването на такава.
Но ако перифразираме един стар лаф, убийството на висша ръководна фигура на друга държава с цел мир е като секса с цел девственост.
На всичкото отгоре Тръмп добави към всичко това и предупреждение - че Щатите държат на прицел 52 ирански цели, така че по-добре Техеран да не прави нищо, последвано от едно голямо "или ние ще...".
Иран далеч не е безгрешен и може да се превърне в потенциална заплаха - факт. В случая обаче американците прибързаха и без да искат дадоха възможност на мюсюлманската държава да се възползва по-удачно от тази ситуация. Все пак повечето големи европейски държави не застанаха на страната на САЩ, Русия и Китай осъдиха убийството, а самите Щати не успяха да "продадат" на света своята гледна точка.
Вместо това властите в Техеран - може би въодушевени, че доскоро недоволните и протестиращи иранчани сега се сплотяват срещу външния враг - решиха, че ще отвърнат на удара.
Първо, с пренебрегване на ядрената сделка от 2015 г., което е обръщане на гръб не толкова на вече отказалия се от нея Тръмп, а на останалите държави, сложили подписа си отдолу.
След това и с ракетния обстрел по американски бази, който може да доведе до серия от подобни "отвръщания", които - когато включват ракети и умиращи хора - спокойно можем да наречем война.
Може би едва тогава Тръмп ще успее отново да влезе в ролята на "добрия". Един своеобразен Дарт Вейдър - по-малкото зло, когато другият "лош" се е развилнял дори повече от него.
Дори това да стане обаче илюзията за "световната полиция" за мнозина вече е разбита. Или поне разбирането за тази световна полиция като нещо безспорно добро е заменено от един много по-песимистичен поглед.
---
* Като пример може да се посочи това, че след като Тръмп реши да изкара САЩ от ядрената сделка и да наложи санкции върху Иран, Техеран започна постепенно да нарушава определени точки от спогодбата.
** Дори Сюлеймани да е планирал нещо, доказателства не бяха представени публично, макар това да е обяснимо - вероятно информацията идва от американски шпиони в Иран и Ирак, може би дори такива с високи позиции, които САЩ се опитват да предпазят. Същевременно тази информация може да е била налична и по-рано, но е факт, че Тръмп и САЩ придобиха смелост за подобни действия срещу Иран едва след като през септември 2019 г. стана ясно, че износът на петрол на САЩ надминава вноса за пръв път от 70-те години на миналия век. Т.е. САЩ вече не е така уязвим от скокове на цените на международния пазар.
