Няма нищо, на което английският футбол да се възхищава повече от упоритото старание, което вероятно е следствие от произхода на играта в индустриалните градове на Севера и Мидландс.
"Свърши много работа", "даде всичко от себе си"... Езикът на футбола сякаш е езикът на мината или на заводския цех от отминалите епохи.
В наши дни играчите на топ ниво са от изключителна класа по всички показатели, но като че ли все още изискваме от тях да бъдат изтощени до краен предел, когато прозвучи последния съдийски сигнал. Да са с натежали от усилия крака и фланелки, напоени с пот.
Ето защо предизвика такав отзвук фактът, споменат от Алън Шиърър в Match of the Day преди 10-ина дни, че играчите на Челси са тичали по-малко от своите опоненти във всеки един от мачовете си във Висшата лига през този сезон.
Свикнали сме във футбола да се реагира първосигнално и веднага се появиха обвинения, че звездите на лондончани не се раздават достатъчно, че не им пука, че нямат нито необходимата страст, нито чест и достойнство на фона на парите, които получават. Не че няма доза истина, но е и доста крайно. По същия начин много фенове на Ливърпул бяха разстроени от факта, че играчите на "червените" са третият "най-мързелив" тим във Висшата лига след Челси и Нотингам Форест.
Но самото пробягано разстояние е до голяма степен безсмислена метрика.
Когато великият колумбийски треньор Франсиско Матурана се опитва да внедри пресата в Онсе Калдас и след това в Атлетико Насионал през 80-те години на миналия век, той осъзнава, че ще срещне съпротива от играчи, възпитани да вярват, че играта е въпрос на индивидуално майсторство, изпълнявано по възможно най-лежерния начин.
Матурана обаче обяснява на играчите си, че добрата организация, стегнатата структура и старателната преса означават, че те всъщност ще тичат по-малко, защото дистанциите между тях ще бъдат по-къси, а ефективният размер на терена - по-малък.
В дните, преди Англия да започне редовно да достига полуфинали на големи първенства, определящият подход на британците беше "да търчат като мухи без глави", докато докато по-интелигентните и по-техничните отбори си подаваха топката около тях. Спомнете си полуфинала на Мондиал 2018 срещу Хърватия, когато най-ясният сигнал, че Англия е приключила, беше как Джордан Хендерсън самоотвержено правеше совалки, докато Лука Модрич, Марсело Брозович и Иван Ракитич разиграваха около него.
В този ред на мисли - тичането само по себе си може да бъде признак на тактически колапс.
Това вероятно е особено вярно в модерната игра, в която умората е толкова важен фактор. На моменти футболът изглежда способен на забележителни сили за саморегулация, като някаква спортна версия на хипотезата за Гея, според която Земята е един огромен организъм.
Шефовете на елитните клубове нямат нищо против наситения календар, който им носи по-високи приходи, но повече мачове означават повече контузии и повече изтощение. А допълнителните приходи от тези срещи са недостатъчни за клубовете, за да разширят съставите си дотолкова, че да се справят. Освен това, колкото повече се променя един състав, толкова по-трудно е да се генерира онази сплотеност, характерна за най-добрите отбори.
Очевидни примери за това не липсват.
Да вземем оборите от Висшата лига, които изглеждаха неудържими в груповата фаза на Шампионската лига през есента, но са съсипани във фазата на елиминациите през пролетта. Последното трябва да накара прекомерните оптимисти за шансовете на Англия на Световното първенство това лято да се замислят.
Защо Висшата лига е по-тежко засегната от всички?
Отговорът се крие в това, че всеки мач е битка. Дори Уулвърхемптън, който през цялата кампания, е закотвени на дъното, е 29-ият най-богат клуб в света и има достатъчно дълбочина на състава. Само шест мача във Висшата лига този сезон са спечелени с четири или повече гола, което подсказва, че почти не се откриват възможности за намаляване на темпото в края на срещите.
Нека сравним Нюкасъл и Манчестър Юнайтед. Отборът на Еди Хау изглежда тоално изтощен от 10 мача в Шампионската лига и походи до полуфиналите на Карабао Къп и петия кръг на ФА Къп, докато тимът на Майкъл Карик се възползва от липсата на европейски футбол и ранните отпадания от двата вътрешни турнира. Видно е, че поддържането на свежест е огромен фактор на този етап от сезона.
През миналия Арне Слот си спечели голямо признание заради ефективността, демонстрирана от Ливърпул. "Червените" спечелиха осем мача в лигата с 2:0, повеждайки и контролирайки играта с достатъчен аванс. Да не пренебрегваме и контузиите. Твърде категоричните заключения на база данните от лазарена е рисковано, предвид колко много фактори са в игра, но беше забележително колко малко травми претърпяха футболистите на Ливърпул през миналата кампания. Слот вероятно се стремеше към нещо подобно и сега, но не му се получи.
Енцо Мареска е друг мениджър, който предпочита контрола, а отново с всички уговорки за други фактори, опитите на Лиъм Росиниър да вдигне темпото на Челси след като наследи италианеца съвпаднаха с поредица от контузии.
Нотингам Форест от своя страна играеше с нисък блок и при Шон Дайч, и сега при Нуно Ешпирито Санто, абсорбирайки натиска на съперника и дебнейки на контраатака, което може би обяснява ниските му показатели за пробягана дистанция.
Когато Челси победи Уест Хем с 5:1 във втория си мач за сезона, "сините" изтичаха близо 6 км по-малко от "чуковете".
По старите схващания и без знанието на крайния резултат, мнозина биха си помислили, че са били по-слабият отбор в онова лондонско дерби. Евертън и Астън Вила са четвърти и пети по пробягано разстояние, но заемат съответно осмо и четвърто място в таблицата. И никой не може да предположи, че това е индикатор за слабо представяне. Манчестър Сити, Лийдс и Арсенал са трите отбора, които тичат най-много: първите два в класирането плюс един в битката за оцеляване. Тоест ако има някаква корелация между тичането и успеха, тя не е пряка.
На най-високо ниво това колко бяга един отбор е по-малко индикация за отдаденост, дух и колко добре играе, а просто за това как играе. Нещата не опират до морални устои, а до стил.
Въпреки че феновете на Челси нямаша как да не са вбесени от това как техните се влачеха на "Хил Дикинсън", докато Евертън поддържаше темпо през целия мач.
