Пропадах... Продадох едно жилище, което имах в България и похарчих парите по публични домове.
Публичните домове в Испания, не са легални. Те работят обикновено като хостели, наричат ги "club", в които можеш да намериш компания. Пълно е с румънки и латиноамериканки, българки няма много, но тук-там се срещат.
Използвах парите да се преобразя, пазарувах там, където не бях стъпвал преди. Италианските дизайнери ми станаха ежедневие, не работех, харчех спестявания от строежите и злополучния апартамент. Всяка вечер "club", поредната бразилка или колумбийка и вкъщи. Денят се превърна в нощ и нощта - в ден.
Докато не се появи Марибел - най-красивата колумбийка, която бях виждал. Черна коса, нежни рамене и най-красивите ръце на света. Всичко хубаво, но на другия ден след нашата среща установих, че вече нямам пари. Пропадането беше продължило около месец, средно по 1000 евро на ден, сметките ми бяха верни.
Не се сдържах и реших да бъда откровен с нея, все пак жените са по-добри от нас, мъжете, и парите за тях не са толкова важни. Сигурен съм, че само аз мисля така.
За да дойдат в Европа, момичетата от Латинска Америка обикновено са вербувани и самото пътуване става за сметка на сводниците, тези разходи момичето изплаща с работа първите месеци и и се удържат от собственика на хостела.
Капанчетата са много - от амбулантни търговци, които предлагат китайски рокли и обувки до дребните наркодилъри, които предлагат спокойствие за душата. Момичетата затъват все повече и обикновено търсят спасение сред каквото им падне.
Тази вечер аз бях това спасение за най-красивите ръце на Колумбия. (Не става въпрос за размер.)
Измъкна ме се към четири сутринта, отидохме директно в моята квартира, тя се нуждаеше от човек, аз - от нея.
Марибел седна на дивана и приближи холната масичка, извади хартиено квадратно пликче, изсипа го на масата, малки бели камъчета, блестящи като сняг на лунна светлина, се разпръснаха по стъклото, търпеливо ги прибра към себе си с пръст, извади една банкова карта и започна да ги мачка, за да се раздробят. Образува линии, нави една банкнота на руло, наведе се и смръкна една линия, после смени ноздрата и смръкна друга, забърса си носа и ми подаде рулцето.
Не знаех какво е това. Предполагах, но не знаех.
Просто се наведох и го направих и аз, не почувствах нищо, смених ноздрата и повторих, пак нищо, усещах само малките прашинки.
Марибел продължаваше да чертае.
Повторихме.
След това правихме секс, само човек, опитвал чист кокаин, ще разбере какво имам предвид.
Пълно душевно спокойствие. Няма проблеми, няма мисли. Отпускаш се, без да се замислиш, тялото ти е неуморно. Това продължи три дни.
Когато се събудих, Марибел все още спеше. Станах, чувствах се прекрасно.
Тя се събуди и веднага ме помоли да се обадим на майка й да се запознаем. Това ме учуди, но още повече се учудих, когато ми показа снимка на три негърчета, които изглеждаха като баскетболисти от НБА. Оказа се, че има три синчета, първото го е родила на 14, 16, 18. Аз не съм много висок, но запазих самообладание.
В този момент започна всичко. Тя ме прегърна и попита къде е моят пистолет. Пистолет?
Да, повтори, пистолет, все пак ти си "Чино". Говорех добре испански и знаех какво означава "Чино" - китаец.
Баща ми е от Казахстан, корейско малцинство. Срещат се с майка ми и се появявам аз. В училище обикновено ми викаха виетнамец - тези, които ме мразят, японец - тези които ме харесват, и китаец - останалите.
Разбрах, че ме бърка с някого. Следващата вечер разбрах, че много хора ме бъркат с някого...
Следва - за Хуанхо, който продава дрога и бърка България с Румъния.
