Тери Пратчет може да пише за тролове, магии и дракони, но не са му чужди съвсем случващите се в живота потискащи и депресиращи неща.
Докато чакам големия писател и неговия асистент - Роб, приятен тип в късната си младост, успявам да разлея върху единия си чорап скромно количество от мохитото, което съм поръчал.
Часът е едва 11:30. „Разрешено ли е да пием това?", пита Пратчет, един от най-успешните и продавани британски писатели, взирайки се в питието със стръкчета мента.
Пратчет е плашещ, но не защото е страшен. Просто аз съм негов огромен фен. Най-известното му произведение - поредицата „Светът на диска" - навърши 30 години, а през 20 от тях аз съм го чел. Да видиш този човек пред себе си - слабичък, белобрад и с неразделната си черна шапка, е някак сюрреалистично.
Има и нещо друго. Преди шест години лекарите откриха, че Пратчет страда от рядка форма на болестта на Алцхаймер - кортикална атрофия, тоест - дегенерация на мозъчната кора.
Оттогава той се превърна в ревностен защитник на евтаназията и на правото на всеки да избере собствената си смърт. Едно е да го питам защо читателите трябва да прочетат новата му книга.
Но е друго да зададеш въпроса какво е чувството постепенно да бъдеш унищожен от малформациите на собствения ти мозък. Трето - и съвсем различно, е кога и как той е решил на сложи край на този процес.
Магията се променя
В момента Пратчет представя най-новото издание от „Светът на диска" - книгата „Raising Steam". Най-общо казано, там се разказва за влакове. Ще се изненадате, ако не сте почитател на Пратчет и го смятате за автор на смешна фантастика.
Тогава бихте очаквали магьоснически дуели, мечове, рицари и джуджета, а не историята на изобретяването на парния двигател или възхода на пощенските услуги, или на вестниците и печата.
За непознатите - в ранните си години поредица разказва за свят под формата на диск, крепящ се върху гърбовете на четири гигантски слона. Те пък стоят върху междупланарна костенурка, което си е неподправена фантастика.
Да, тя е гарнирана с остро, диво чувство за хумор и потайно-иронична нотка на социални коментари. И тази поредица, както и нейният автор, съзря и се промени.
Магията отстъпи място на хората, изобретенията, технологията. „Но технологията е магия. Имам предвид - на китката ми. Ако попитам колко е часът, ще ми каже", изтъква Пратчет, поглеждайки към часовника си.
Натиска бутон и механичен писклив гласец ни уведомява, че вече е 11:43 ч. „Ние не мислим, че това е магия, защото няма феи".
Загубената емоция
Разговорът с Пратчет е странно преживяване, изпълнено с ... носталгия по бъдещето. Това е единственият начин, по който бих го описал.
По времето на британския инженер Изъмбард Кингдъм Брунел, проектирал Голямата западна железница, влакът е бил нещо вълнуващо, защото е карал светът да се движи.
Пратчет твърди, че сега сме престанали да се вълнуваме, както тогава. „Понякога се отвращавам, когато чуя хората да казват: „Какъв е смисълът да пращаме астронавти в Космоса? Каква ни е ползата и защо да харчим толкова пари?". По дяволите! В момента всеки може да знае къде точно са тези астронавти", изтъква писателят.
Чрез една малка кутийка, пратена някъде там, можете да разговаряте с цялата вселена, да разберете къде точно се намираме ние в неизвестното.
Носталгията на Пратчет е по онази възможност да видиш как светът се разпада и как би могъл отново да бъде сглобен със съставните си части.
"В ерата на парните двигатели имаше гайки и болтове. Те се сглобяваха от инженери. Знаете ли нещо за Ричард Тревичик? Той е създал парния двигател преди Джордж Стивънсън. Приличал е на чудовище. Работил е, но не е приличал на влаковете, които познаваме днес", допълва писателят.
Пратчет наследява от баща си страстта към странните джаджи и опасни машинарии, а упорството на майка му е виновно за любовта към литературата, макар в началото той да не се интересувал от книги. И двамата с Роб са имали бащи, които са им позволявали да си играят с неща, които не трябва - основно тези от гаража и свързани с електричество.
Писателят не крие, че по-полезен му е престоят в библиотеката, където по-късно работи, отколкото времето в университета. Гимназията той минава безоблачно. Там е запалена искрата.
Увяхването на един маг
Заболяването - наред с други неща - засяга центровете на мозъка за визуализация. Ефектът е очевиден. Тери Пратчет се опитва правилно да постави чашата с мохито на масата. Сякаш не знае къде започва и къде свършва тя. В скорошни негови интервюта пролича, че умът му вече не е толкова остър, както преди.
Отчаян съм, че трябва да напиша това. Понякога човек прави лапсуси или забравя, но Пратчет на няколко пъти попита Роб за имена, които е забравил, на няколко пъти разказа една и съща история. Но той продължи да дава забележителни отговори - дълги, очарователни истории, които минават отвъд темата, отвъд въпроса, който бях задал.
Заради здравословните проблеми писателят е спрял да пише. Последните му книги са плод на комбинация от софтуер за диктовка и помощта на Роб. Питам го дали стилът му се е променил, защото забелязвам в последните му творби почти монологичен стил, но той не отговаря. Концентрирал се е върху несъвършенствата на софтуера.
Тери Пратчет знае, че ще става все по-зле и по-зле. И той вече каза, че иска да умре, когато реши - преди отреденото му време на този свят да е изтекло - в градината, с чаша бренди, слушайки музика. Звучи като един красив край.
ВЕЛИК, НЕПОВТОРИМ И ЩЕ ОСТАНЕ НЕЗАБРАВИМ!!! Смърт не ще му стори нищо, тъй като Тери вече се е сдобил с безсмъртие чрез книгите си....
Като голям фен това интервю ми съсипа настроението за дългия уикенд.
Какво пък толкова. Иначе да, не съм чел много от неговите произведения. Но това, което познавам го издига го класиците в жанра - Артър Кларк, Айзък Азимов, и др.
И той вече каза, че иска да умре, когато реши - преди отреденото му време на този свят да е изтекло - в градината, с чаша бренди, слушайки музика. ----------------------- Нема да кажа жалко за тва, че си отива що секи си отива. Жалко ше е, ако си идеш след кат си живел живот без смисъл. За самия такъв човек е жалко. А Пратчет кат един мъдър човек ше си иде със стил. Възхищавам му се за тва и за чудесното творчество дет остава след себе си.
Еееее, не е честно
Подкрепям и уважавам избора му. Смъртта е част от живота и когато знаеш, че болестта те води неизбежно към края, поне да избереш момента, в който да се оттеглиш достойно. Да вегетираш не е като да живееш. Браво, Тери!
Наистина е много тъжно и нелепо това, което се случва с него. Толкова съжалявам. Сигурно е писателя на който съм прочел най-много книги /добре че повечето са мънички /.
Гледайте документалния филм, който направи - Terry Pratchett: Choosing To Die Твърдо съм за евтананазията и правото да сложиш край на живота си, когато и поради каквото сметнеш за добре. Желая му лек път.
Велик! Имам почти всичките му книги. Тъжно е, че си отива точно от тази болест. Но някак си има нещо иронично в това... Дано да продължава да пише.
Съдбата е отвратително нещо. Първо Робърт Джордан, сега и Тери Пратчет! Остава и със Стивън Кинг да се случи нещо ... Гениите (вторите двама са такива сред писателската професия) трябва да живеят дълго, за да творят повече!