Вратарят Роб Грийн беше виждал какво ли не във футбола. Но не можеше да повярва на очите си в онази вечер.
"Загрявах пред феновете на Милуол, а те вече бяха започнали да чупят седалките и да ги хвърлят на терена. Казах си - ОК, явно ще е дълга вечер. След това обаче видях как започнаха да изваждат металната конструкция, която държеше седалките. Едни доста сериозни като размери железа. Опитваха да хвърлят и тях, да ударят полицаите... "
В онази вечер Грийн е на вратата на Уест Хем, а мачът е за Купата на лигата през 2009 г. Онзи ден остана в историята на английския футбол не толкова с победата на "чуковете" срещу Милуол с 3:1, а с названието "Безредиците на "Ъптън Парк".
Беше много тежка вечер за полицията. Имаше много насилие, стотици арести, а един фен на Милуол бе наръган с нож в гърдите.
След 1:1, като Уест Хем изравнява в 87-ата минута, мачът влиза в продължения. А това е последното нещо, от което играчите, полицията и всички, заети с организацията на срещата, имат нужда. Дълго след края играчите са в съблекалните и не напускат стадиона. Отвън е бойно поле, с полицейски коне и кучета, с използване на сила от униформените, за да спрат битките. Мрачна нощ в Източен Лондон.
Този мач се е играл едва седем пъти за новия век. Ясно е защо - Уест Хем обикновено е в елита, Милуол - поне дивизия по-надолу. Срещнаха се и веднъж за Купата на лигата, което се превърна в абсолютно фиаско на организацията. Никога повече няма да видим този двубой по тъмно. Обедни мачове, ограничаване или спиране на гостуващите фенове - всякакви мерки, които да спрат насилието. Защото омразата е толкова силна, че то изглежда неизбежно.
В култовия филм за хулиганите от "Грийн Стрийт", лафът е: "Уест Хем и Милуол се мразят като израелците и палестинците". Сравнението е прекалено силно, като знаем какво се случва в Близкия изток и колко живота са загубени в онзи конфликт. И колко поколения са засегнати. Но омразата и съперничеството между двата клуба от един и същ регион на Лондон, разделени от река Темза, е наистина изумително. Футболни и социални, географски, демографски и политически... причините за това Уест Хем и Милуол да не се понасят са твърде много.
Началото е много, много далеч назад във времето.
Направо си е през 1849 г. в Абърдийн, колкото и странно да ви звучи. Тогава започва работа фабриката на Джей Ти Мортън. Тя се заема с подготовка и пакетиране на храни за кораби на близко и далечно плаване. Постепенно бизнесът се разраства, а следващата фабрика на компанията е открита на дока Милуол в Лондон. Интересът към работа в нея е огромен, хората пътуват дори от други градове, за да опитат да спечелят работно място там. Постепенно се създава общността около фабриката и дока, а тези хора, като всички в онези години, имат една нова страст - футбол. Годината е 1885-а, а Милуол Атлетик се появява на сцената.
10 години по-късно хората от компанията Thames Ironworks and Shipbuilding Company, която оперира съвсем недалеч от фабриката на Мортън, създават свой клуб. Наричат го Thames Ironworks. Мачовете са ожесточени, защото не само имаме мъже, които работят за конкуренти в бизнеса, но и два отбора, разположени на 2-3 км дистанция в огромните пространства на Източен Лондон.
През 1899-а идва и първият официален мач.
В петия кръг на ФА къп Милуол бие с 2:1, а британската преса обръща внимание на двубоя, като го нарича "изключително оспорван и непримирим". В една от статиите тимът на победителите е сравнен с "гладни лъвове, които до последно са искали победата". В онзи ден и от онова късче хартия се ражда прякорът на Милуол - "лъвовете", като впоследствие лъв се появява и на емблемата на докерския клуб. Малко по-късно Thames Ironworks се разпада, а още 12 месеца минават, преди да се появи Уест Хем, основан от гръбнака на предишния клуб като хора.
Истинската вражда се разгаря между 1910-а и 1903-та, когато двата отбора се срещат по 7 пъти на сезон.
Играят в Южната лига, в Лондонската лига, в Южната професионална Черити купа. Играят постоянно едни срещу други. И вече усещат, че не се понасят.
"Най-добрият начин да опишем тези взаимоотношения би било - те са като двама братя, които просто не се разбират до степен, в която не могат да се понасят - казва Марк Бакстър, 62-годишен притежател на сезонен билет на Милуол пред The Athletic. - Те са подобни по много неща, но просто не могат да се погледнат в очите. И двата клуба първоначално са били разположени в Източен Лондон, край доковете, на брега на реката. Но когато Милуол решава да се премести на Юг, разцеплението вече е неизбежно. И омразата става непоносима."
Милуол се мести от южната страна на река Темза през 1910-а, за да заеме мястото си в квартала "Ню Крос", където построява игрището си - "Дъ Ден". Уест Хем вече е на своя "Ъптън Парк", откъдето се премести едва преди 8 години, за да иде на Олимпийския стадион.
Насилието се появява още в първото десетилетие на миналия век.
Необичайно за години, в които футболът е бил оспорвана игра, но не и място за хулиганизъм. Обществото не е било отворено за такова понятие.
През септември 1906-а мачът е на стадиона на Уест Хем, но още от първата минута напрежението е огромно. "Милуол завърши с двама играчи по-малко, защото те бяха отстранени от рефера. Но спречкванията на терена и грубите отношения на играчите все пак можеха да бъдат контролирани. Не може да се каже същото за трибуните, където няколко сериозни сбивания помрачиха удоволствието на зрителите от играта", пише в репортажа на вестник "Ийст Хем Ехо".
Повратен момент е стачката от 1926 г. Тя е обявена като обща за всички служители по доковете на Лондон, но хората от северната страна на реката - Уест Хем, обвиняват тези от Милуол, че са останали на работа и не са се включили. В няколко поредни вечери големи групи си устройват сбивания с голи ръце на улиците, а полицията едва успява да се справи, викайки подкрепления. Това са важни неща - мъжката дума и солидарност е ключова в годините преди Втората световна война.
И все пак за организиран футболен хулиганизъм не може да се говори преди 70-те години на миналия век. В края на 60-те Англия е обзета от футболна треска след световната титла, но нещата са много позитивни. Стадионите са място за деца, героите на терена са идоли, а насилие почти липсва.
През 70-те обаче бандите, гангстерските група на расова, политическа и регионална основа вече се открояват ярко в общество, в което думата "агро" - приет дори в Оксфордския речник термин за агресивно поведение, се превръща в норма. Това са най-тежките години за Великобритания като социално разслоение, но и като насилие. Футболът - най-популярен спорт и абсолютна мания за нацията, е естествен проводник в най-голяма степен на цялото това "агро".
А Милуол и Уест Хем са сред първите клубове, около които се появяват т.нар. "фирми" - хулиганските групи с крайни фенове, които търсят насилието.
Inter City Firm (ICF) на Уест Хем и Millwall Bushwackers. Две страховити имена в Англия и Европа през 70-те и 80-те, се разпореждат от двете страни на реката в Източен Лондон.
Нещата излизат извън контрол всеки път, когато двата отбора се срещнат в какъвто и да е мач. Но дори да няма пряк сблъсък, насилието е ежедневие за всеки уикенд. Твърде близо са, за да ги раздели каквото и да е. Темза не е Китайската стена, а дори и да беше... При Уест Хем и Милуол, не се знае щеше ли да е ефективна.
"През 1972 г. бях десетгодишно хлапе - продължава разказа си Бакстър. - Отидохме на мач с татко, а това беше дори демонстративен двубой, прощаване с бившия ни защитник Хари Крипс. Беше отвратително... Имаше обърнати и запалени коли, лежащи по улицата хора, счупени и изкъртени прозорци на къщи и магазини. В деня на случилото се не разбирах нищо, но после ми обясниха. Крипс бе играл и за Уест Хем, та затова Милуол поканил тях за този прощален двубой. И всички бяха бесни, агресивни и в настроение да се бият."
В онези години бандата на Уест Хем се води от няколко култови фигури. Една от тях е Кас Пенънт, който днес е популярен като писател, а и герой от филма "Кас", посветен на живота му. Той си е като за филм... Изоставено дете на родители от Ямайка, в напълно белия квартал на Източен Лондон, в който израства. За да стане лидер на ICF - фирмата на Уест Хем.
Лежи два пъти в затвора, а след втория престой е прострелян три пъти през нощния клуб, в който работи като охрана. Пак - свързано с футбола покушение. Но оцелява и започва да пише книги. Най-вече по темата с хулиганството, описвайки отвътре същността на явлението, което първоначално е феномен за Англия, но постепенно настъпва и в цяла Европа.
Край на лиричното отклонение.
Побоищата и насилието през 70-те 80-те са особено страшни. Мачът за Крипс е само един епизод, а и завършва поне без жертви. Но невинаги е така.
През 1976-а след мача настава огромно сбиване на метростанция и един привърженик на Милуол пада на релсите, където загива под идващия влак. Цяла Англия е смразена, но не и феновете на Уест Хем. На "Ъптън Парк" се чува рефрен в следващите месеци:
"West Ham boys, we've got brains, we throw Millwall under trains." Вероятно и сами можете да си го преведете. Но все пак - "момчетата от Уест Хем са умни, те хвърлят Милуол под влакове" (свободен превод).
Преди следващия мач бяха взети мерки за сигурност, невиждани дотогава за футбол в Лондон. Над 500 полицаи, включително цивилни - в секторите с най-буйните фенове. Армейски части. Оператори на телевизията, които заснемат тълпите отблизо, за да бъде държан под контрол всеки (поне на теория). А на стадиона на Милуол, на всяко място бе оставен един лист сутринта преди двубоя: "Един фен на Уест Хем трябва да умре, за да има справедливост".
Смразяващо. За щастие на онзи мач жертви нямаше.
Но имаше на 4 октомври 1987 г., когато в първата среща на двата кръвни съперника от седем сезона, се случи нещо ужасно.
Побоищата сякаш бяха потушени от полицаите на улицата, но точно, когато нещата изглеждаха утихнали, в една метростанция група фенове на Милуол, бягащи от униформените, намушка няколко пъти с нож смъртоносно привърженик на Уест Хем, който чакаше влака си на перона. И до ден-днешен извършителите не са намерени и наказани, а минаха почти 40 години.
Да се върнем на онзи мач от 2009-а. Дори за стандартите на тази омраза, насилието в онази вечер бе твърде много. Цяло чудо е, че никой не загина, но ранените бяха десетки. Някои от тях пазят белези за цял живот. Като онзи фен на Уест Хем, ударен с топка за голф в лицето, който загуби едното си око.
Или наръганият с нож фен на Милуол Алън Бейкър, който бе спасен след близо три дни между живота и смъртта в болница. Бе загубил много кръв, белият му дроб бе разкъсан, но - оцеля.
Гавин Модж бе страничен съдия в онази вечер. The Athletic намери и него, за да чуе повече за събитията.
"Помолиха ни да се съберем в хотел "Дарфтфорд Хилтън" следобед ни качиха в минибус, който ни откара към стадиона. Още отвън се усещаше, че не е мач като всеки друг. Статуята на улица "Грийн Стрийт" с Боби Мур, Джеф Хърст, Мартин Питърс и Рей Уилсън - героите на Уест Хем от световното през 1966-а, бе прикрита с някаква временна ограда и бе охранявана от полицаи. Заведенията не бяха отворени. А имаше и магазини, които бяха обгорени и дървените дъски на прозорците им димяха. Положението бе наистина сериозно. Един полицай, който ни съпровождаше, ни каза, че първият за деня инцидент е бил в 10 часа сутринта на гара "Канигън", която е на 10 минути с кола от стадиона. През целия ден било така."
В онази вечер полицията научи важен урок. Никога повече да не се допуска Уест Хем и Милуол да се срещнат в тъмната част на денонощието. Това е пълна лудост.
И още една миниистория от този мач на насилието през 2009-а. Фенът на Уест Хем Лий Мъри научава ден по-рано от клуба, че неговият седемгодишен син Рони е избран за талисман, който да излезе с играчите към терена. Голяма чест, по традиция.
"Прибрах се у дома и казах на майка му - Рони ще е маскът утре", спомня си Лий пред The Athletic. Тя ме погледна и се зарадва - "Чудесно!".
Отвърнах: "Не, не е чудесно. Играем с Милуол".
За последно мачът се игра през февруари 2012 г., когато Уест Хем би с 2:1 на свой терен. В същия сезон "чуковете" се върнаха във Висшата лига и допирните точки между "израелците и палестинците" на английския футбол останаха само в турнирите за купите. През този сезон Уест Хем отпадна за ФА къп твърде рано и неговите фенове са разочаровани. Но предвид факта, че Милуол е един от осминафиналистите, за всички останали това си е направо облекчение.
