Блоговете, посветени на омразата към хипстърите се множат. Но кои всъщност са тези "злочести" млади хора и защо ги намират за толкова дразнещи? Може би все пак трябва да се научим да толерираме тези почитатели на тесните дънки.
Шум като от Големия взрив
В лондонския район E5 цари домашен купон, който протича в една от викторианските къщи, които запълват улиците в тази скромна част на Източен Лондон. И преди е имало купони на тази улица, но точно този петък преди два месеца, гостите носеха предимно очила тип Ray Ban, дълбоко изрязани тениски с V-образни деколтета и тесни дънки.
Освен това, според един от участниците, разполагали със система за озвучаване, която била "по-силна от Големия Взрив". С две думи - голямо събитие, макар че не всички на въпросната улица оценили шумната музика и още по-шумните купонджии.
"Сложил съм думата "омраза" в заглавието на блога си, защото в нощта на неговото създаване наблюдавах как тълпи от хипстъри пристигат в една от съседните къщи и в малките часове правеха парти в стил Ибиса. Това ме подлуди" - обяснява раздразнен съсед и анонимен автор на фото блога Hackney Hipster Hate.
Диви и щастливи
Купонът, който продължил до 4 часа в събота сутринта, според думите на блогъра е бил "типичен за новодошлите, които не се съобразяват с мястото, в което живеят и не познават съседите си. Те просто решават да празнуват с или без повод в задния двор на своята къща до зори, защото са сметнали, че Хакни е новият център на "готините" хора, а през това време съседите им се опитват да спят."
Стартиралият в момент на сънливост и раздразнение Hackney Hipster Hate сега публикува снимки на модерни източни лондончани, съпровождани от презрителни коментари. Броят на сайтове като този, които са посветени на подигравката с "модерни смешници, които се интересуват повече от краткотрайни увлечения, вместо благополучието на хората около тях", нараства непрестанно. Ако имате вталени дънки, татуировки, лента за глава и ретро-велосипед, спрете да четете още сега.
Американският комик Джо Манди стартира своя фотоблог Look At This Fucking Hipster през април 2009 г. Този сайт също показва снимки на претенциозните младежи с коментари от рода на: "Чакай да проверя дали Topshop не продават калъфи за iPhone". През март 2010 е публикувана и книга с колекция от най-добрите постове в блога.
Гавра с позьорите
През юли 2009 американската писателка Брена Ърличи и журналистката Андреа Бартц създават Stuff Hipsters Hate, който също вече е публикуван и на хартиен носител. Януари 2010 маркира началото и на Unhappy Hipsters, който иронизира самодоволните притежатели на модернистичните домове, които често се демонстрират на страниците на американското интериорно списание Dwell.
През август 2010 е лансиран уеб-комиксът Hipster Hitler, който преобразува фюрера в облечен в жилетка всезнайко, който обича велосипеди, органично кашу и пишещи машини. Феновете на сайта могат да си купуват тениски от American Apparel с принт "Eva 4 Eva" и "Death Camp For Cutie".
По-рано тази година, през месец септември, TheGrandSpectacular публикуват дебютно поп-видео в YouTube, което се нарича Being a Dickhead's Cool. Макар че в него липсва думата "хипстър", парчето си прави брутална гавра с лондонските позьори, като имитира показаните в Hackney Hipster Hate и latfh.com изображения. От датата си на публикуване - 8 септември до този момент, клипът е гледан около 3 275 000 пъти.
През сезона есен/зима на 2010 г., ако има нещо по-модно от това да бъдеш хипстър, то е да се присмиваш на хипстърите.
Естествено, подиграването на младите позьори не е нещо особено ново. Чарли Брукър създаде героя си Нейтън Барли - празноглав медиен плейбой - още през 1999 г., горе-долу по същото време, когато фенското списание от източен Лондон The Shoreditch Twat започва да издава първия си брой.
Много от шегите от ситуационната комедия през 80-те години "The Young Ones", или дори от комедията от 70-те "Butterflies" са за сметка на подобни претенциозни младежи. Въпреки че по-новите, онлайн присмехулници си подбират подобни жертви, не е ясно дали понятието хипстър - в съвременната му употреба - е достатъчно ясно дефинирано, за да позволява наистина болезнена сатира. Въпреки че всички тези сайтове изглежда знаят за какво говорят, никой от тях не предлага работеща дефиниция за хипстър.
Какво, по дяволите, е хипстър
"Оксфордският речник на английския език" също не помага особено; той проследява думата до 40-те години и предлага като неин груб еквивалент "джазмен" или "битник" (hepcat). Есето на Норман Мейлър от 1957 г. "Белият негър" е с подзаглавие "Повърхностни размишления върху хипстърщината" и описва американски екзистенциалист, който възприема парадното облекло на джазмените от афроамерикански произход, за да се освободи (обикновено става дума за мъж) от "квадратите".
И все пак "хипстъри" също така се използва и през 60-те години за описване на панталони, които са разкроени от бедрата. Вероятно не би трябвало да е изненадващо, че през август New York Times посъветва журналистите си да избягват думата, позовавайки се на съмнения "доколко прецизно е значението, което тя предава". Междувременно обществен дебат, проведен в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, не успява да предложи полезно описание на това съвременно плашило.
Въпреки това, от Лондон до Лима, от Сидни до Мексико Сити, злословещите може да не знаят точно какво е хипстър, но знаят какво не харесват: досадния вид модерен, показен във възприеманото от него бунтовно поведение младеж, но все пак странно конформистки; старателен във вкуса си, но странно ограничен. Клекнало някъде между MGMT, The Inbetweeners и Дерек Зулендър, това съвременно въплъщение на младежкия бунт е преди всичко уста и тесни панталони.
Вероятно най-изчерпателният анализ на това модерно движение е публикуван в традиционен печатен формат тази седмица. "Какво беше хипстър?" представлява 200-странична колекция от американски есета и дискусии, която оценява значимостта на тези позьори от началото на новия век.
Определено готини
Подготвена от n+1, излизащо два пъти годишно бруклинско списание за политика, литература и култура, книгата предлага три дефиниции на въпросния тип хора. Първият е бели, градски "готини" типове от манхатънския Долен Ийст Сайд от 1999 г.
Това обобщение започва с поредица от ключови думи: "шапки като шофьор на камион; долно бельо, наречено 'wifebeaters', носено като дрехи; естетика на снимана в мазе порнография, осветени със светкавица полароидни снимки, фалшива дървена ламперия; Pabst Blue Ribbon; 'порнографски' или 'педофилски' мустачки; авиаторски очила; тениски Americana за църковни сбирки и подобни; хавлиени чорапи до коленете; последните албуми на Джони Кеш, продуцирани от Рик Рубин; татуировки."
Втората дефиниция се спира на последователите на определена хипстърска култура, която се отдава на детинска наивност; филмите на Уес Андерсън, ранните книги на Дейв Егърс и лигавият инди-поп на Belle and Sebastian присъстват без изключение.
Третото значение е "моден консуматор": умният купувач, който разбира, че някои потребителски стоки, от рода на подходяща стара тениска, могат дори да бъдат смятани за форма на изкуство.
Дори се прави разделение на понятието, като се поставя граница между носещите шофьорски шапки нюйоркчани от 1999-2003 г. и по-съвременните типове "готини" младежи, които са почитатели на символи на нискотехнологичен статус като пишещи машини, ретро-велосипеди и този вид архаични инструментали, използвани в записи на Arcade Fire, Animal Collective и Grizzly Bear.
Марк Грейф, нюйоркски професор по английски и един от главните редактори на книгата, проследява скорошната история на хипстърството чак до постпънк "направи си сам" движението през 80-те години.
"Още тогава имаше някакво настояване за нещо като алтернатива на капитализма," казва Грейф, "опозиция на основните лейбъли и попмузика; можеше да направиш албума си в малък, неизвестен лейбъл, и той да се продава за смешна сума. Младежката култура имаше доста изпълнена с надежди идея, че е възможно да създаваш собствено изкуство и да го разпространяваш, за да се избегне тази по-широка комерсиална сфера." В началото на 90-те години, тези идеи претърпяха провал; гръндж групите подписаха с големи лейбъли, а Кърт Кобейн се самоуби.
"Нещо многозначително за хипстърското движение от 1999 насам," допълва Грейф от офиса си в Ню Йорк, "е че то изглежда като усилие да се живее живот, запазващ "готиността" чрез вярата, че си част от контракултура, където смисълът на бунта е станал да не бъдеш против комерсиалното."
Вместо да "създават изкуство", готините младегжи сега, по думите на Грейф, "създават продукти".
"През 50-те и 60-те години имаше петима души в центъра, работещи усърдно, отчаяно опитващи се да напишат книга - и около тях имаше 95 души, които повече или по-малко се забавляваха," обяснява Грейф. "В хипстър културата, хората в този център не създават непременно изкуство, те всъщност работят в рекламата, маркетинга и продуктовото позициониране. Това бяха някога неловки за демонстриране работни места. В сегашния свят обаче е нещо смислено да кажеш, че продаваш кецове на високо ниво."
Книгата приема 1999 като нюйоркска "нулева година" за хипстърството. Това е времето, когато American Apparel стартира, канадското хипстърско списание Vice се мести в Ню Йорк, а бутикът и агенция за брендиране на кецове Alife се установява в Долен Ийст Сайд в Манхатън.
"Има една решаваща граница - Welcome to the Johnsons," спомня си Грейф, "те отвориха през 1999 г. Това беше само долният Ийст Сайд, но мястото беше направено да изглежда все едно се намирате в хол в средноамериканските щати."
Важно е да се отбележи ранното възприемане от хипстърите на тези и други характерни черти на предградията, от рода на шофьорските шапки и колелата BMX, докато те се разхождат из градските райони. Белият негър фетишизира черната кожа; тези по-нови играчи възхваляват белите от долния слой на средната класа. Това е донякъде причината, поради която Грейф и компания възприемат тези ранни хипстъри като неолиберали.
"Нещата изглеждаше сякаш се въртят около желанието да се възпроизведе като бунт това, което преди беше част от масовия пазар," казва Грейф, цитирайки като част от примерите художественото, излагано в галерии порно от творци като Ричард Кърн и показната консумация на месо в компания на вегетарианци.
"Съществува някаква идея, че те са агентите на промяната, истинските революционери - където революционната промяна е да... бъдат превърнати в нещо ексклузивно удоволствията, които потенциално са принадлежали на всички в миналото, за да се възвести възходящото преразпределение на богатството."
Не всички хипстъри пристигат в големите градове с много пари, но почти винаги те притежават някакъв културен капитал, обикновено диплома за висше образование и изискано възпитание. Те могат да използват това, за да се предпазят от изпадане на дъното, дори ако единствените им средства за възходяща мобилност са хапливи иронични забележки и задълбочени познания по Smiths.
"Това се превръща в защитен механизъм, ако си 'декласифициран' в града, за предотвратяване на изпадането до дъното," твърди Грейф. "Става въпрос за социално позициониране, за начин да се позиционираш като различен, ексклузивен, в демократично общество - където е доста лесно да се купят потребителските демонстрации на успеха."
Трудно е да си представим по-смразяваща оценка на младежката култура. И все пак с елегантен жест в книгата на n+1, американският писател Роб Хоринг задава въпроса дали омразата към хипстърите не повдига по-сериозни въпроси в хулещите ги.
"Хипстърът," казва Хоринг, "е плашилото, което ни предпазва от това да станем твърде улегнали в собствената си идентичност, кара ни да се движим напред към нови моди, карани да потребяваме по-'креативно' и да откриваме нови неща, които не са станали демоде и хипстърски. Продължаваме да потребяваме повече, при това по-малодушно, но това винаги ни изглежда да е проблем на хипстърите, не на нас самите."
Хоринг също така повдига дори още по-малко приятната идея: '"Ако се притеснявате достатъчно от феномена, за да го анализирате и обсъждате, вече сте някъде в континуума на хипстърството и сте в процес на отърваване от неговото 'петно'."
Дали тази гледна точка от висините на манхатънските академични среди се споделя и по улиците на Хакни? Не напълно.
Тотално безинтересни
Какво смятат анонимните блогъри? "Аргументът, че "вероятно просто сте провалил се или мразещ самия себе си хипстър"? Да, чували сме го и преди. Лично аз се смятам извън обхвата на този аргумент - на база това, че почти не се социализирам. Кожата ми е прозрачна от това, че не напускам къщата. Когато правя снимки на Бродуей Маркет, не ме забелязват, защото ми хвърлят един поглед и след това гледат в друга посока. Моята безинтересност оскърбява техния поглед."
Дали мразещите хипстърите в Хакни някога биха приели, че модните младежи от Източен Лондон може би са, по думите на един от авторите на n+1, ни напомнят за "младите и авантюристични като стил хора, които вече нямаме, или вероятно никога не сме имали?"
Очевидно не. "Няма нищо авантюристично в това да носиш очила Ray-Ban с рамки в ярки цветове. Всеки идиот го прави."
