Един далечен спомен за планински поход в Пирин ме подсеща за краткото ми тогава пътуване с теснолинейка. Споменът ми обаче е толкова мъгляв, че решавам да направя инспекция на място и да разсея мъглата.
Настанявам се в Добринище. Градът, хората, планината и пушещите комини ми казват: Здравей! И аз казвам едно бързо здрасти и отивам да проверя разписанието на влака. Късен следобед, гарата е празна. Малко табло с накривени цифри ми съобщава, че трябва да хвана влака рано, а табела на стената кратко осветява историята.
Теснолинейката Септември-Добринище е единствената оцеляла в България теснопътна линия с разстояние между релсите 760 мм (стандартът е 1435 мм). Строена е на няколко етапа между 1921г. и 1945г. Разстоянието между двете крайни точки е 125 км. и се минава за около 5 часа. По трасето има 18 гари и 8 спирки.
На 1-ви август 1926 г. министър-председателят Андрей Ляпчев реже лентичката на току-що откритата и пусната в действие първа част на жп линията от гара Саранбей (днес Септември) до гара Лъджене (днес Велинград, а Лъджене е един от трите квартала).
Любопитен факт е, че на следващия ден, втори август, в Пазарджик е обявен ден за траур. Защо? Защото жителите на Пазарджик са вън от трасето и не само жалеят, но протестират и настояват пред правителството за разширение и така се стига до 1928 г., когато е открита отбивката от Варвара с дължина 16.6 км. От 1937 г. се изграждат и останалите връзки, а последната отсечка Банско-Добринище потегля на 9 декември 1945 г.
Няколко десетилетия по-късно аз се люшкам между синия залез над Пирин, бански суджук на скара и домашното вино на домакините ми, но на сутринта без колебания се мятам на влака. Очаквам той да е, хм, с тези релсички ще да е кукленски модел, но не е. Купетата са чисти, седалките удобни, отоплението на мах.
Сутрешният мраз скърца, но обещанието за слънце се спотайва в усмивките на малкото пътници и кондуктора свежар. Не разбирам много странния напев на говора им, намигванията помежду им, но ми става малко по-ясно след: "Билетите, моля! - казва свежарката - За къде сме тръгнали, я да видим? Aхааа, до Аврамово и назад?" - продължава контролата, а аз дочувам - "Туристи!" - и всички се хихикат.
Наричана Алпийската железница на Балканите, теснолинейката е предпочитано превозно средство в планинските райони не само у нас, но и по света. Например, в малкото италианско градче Тирано, близо до Швейцарските Алпи, влакчето си пуфти през центъра като трамвай по Дондуков. Изобщо в планината си падат по теснолинейката, защото е по-лека, прави по-големи завои, тунелите са по-малки, а мостовете - по-непретенциозни.
С претенции са само габаритите и товарите, но товарните вагони минават в историята малко след демокрацията, а скоростта е като за туристи, тоест, за такива като мен. Нашата теснолинейка пресича три планини - Родопите, Рила и Пирин; на три места минава над Чепинска река по железни мостове; лъкатуши между скали и се провира през тъмни тунели. Прозорецът на купето е като бял екран, на който се прожектира...а, стоп! Малко се увлякох. Филмът, който се върти тук не е прикюченски пътепис, а ежедневие.
На спирките мъже мълчаливо слизат и се качват; забрадени жени, с товар на гърба, минават пред ръждясала "заложна къща" и барака - бар; баби разхождат чуждоземните си внучета, които не вдигат поглед от айпода си, а дедовците им ни следят с джипка по шосето. Спирка Гулийна баня, Белица, Дагоново, Якоруда и навсякъде виждам жълтото на "най-здравата торбичка", което потъва нейде в бялото на пейзажа. Нещо като нережисирани кадри в един възможен филм по истински случай.
Истината е, че вече съм на гара Аврамово, най-високата гара на Балканския полуостров, точно на 1267 метра над морското равнище. Тук слизам, за да се прехвърля на влака, с който ще се върна в Добринище. По пътя обратно, в купето е по-оживено. Разговорите са тихи, откъслечни думи, възклицания. Разбирам, те пътуват от гара до гара, аз се правя на турист от-до. Шепа народ, пътуващ в тясното купе на измислен свят, изгубени в превода на простата дума живот.
В началото на миналия век имали едно наум тази линия да стигне до Неврокоп (днес Гоце Делчев). През 1920 г. един депутат от Батак дори лобира релсите да минат и през неговия град. Предложението се приема, отпускат пари, даже купуват релси, но тогава се закучили батачани и казват едно голямо Не! Но нали пари има, та взели един бик за разплод. На това сега му се вика приоритети! Ето как Добринище си остава последната гара.
А времената се менят, локомотивите от парни минават на твърдо-дизел, релсите влизат в строя, а други, теснолинейни, се закриват. През 2002 г. окрадени и демонтирани са линиите Червен бряг-Оряхово и Варвара-Пазарджик. През 50-те на миналия век изчезва теснолинейката между Ахтопол-Бродилово-Кости, а през 60-те са закрити Кочериново-Рилски манастир и Каспичан-Тодор Икономово.
Останалите малко по малко влизат в пътя. На връщане, през рамката на прозореца виждам една врата, забита пред пчелни кошери, а зад нея борова гора. Да почукаш и да влезеш? Защо? Когато може просто да отлетиш.
