Сигурно е хленчило. Сигурно е искало нещо настоятелно и се е тръшнало да реве. Сигурно му се е пишкало, мрънкало е за вода, за бисквита или да излезе навън. Сигурно му е било мъчно за майка му, сигурно е молело да му прочетат приказка, да го приспят или да му нарисуват къщичка.
Сигурно не им се гледат никакви деца. Сигурно искат да са на море, с компании и алкохол, сигурно им се правят щуротии, както предполага възрастта им. А са се захванали да гледат някакво тригодишно хлапе, вероятно за да изкарат някой лев, не защото принадлежат към социална група с добра кауза или мечтаят да станат детски учители.
Сигурно и те като детето са се чувствали заклещени в един апартамент, напушили са се с трева или са се надрусали с нещо по-твърдо и после нещо се е случило като насън.
Сигурно.
Случи се нещо ужасяващо. Пак и пак, в рамките на няколко месеца, поредното беззащитно дете понесе върху тялото и душата си смразяващата жестокост на възрастните. Поредното българско дете беше пребито от възрастни.
Трябва да сме слепи или идиоти, за да не си дадем сметка, че това отдавна не е просто битов конфликт. Че не става и тоя път да се затръшкаме накъде върви светът и какви са тия хора, дето вдигат ръката на дете и го пребиват до смърт.
Не върши работа да зададем всичките там въпроси „като родители", „като хора", „като съседи", „като европейци" - и да се впуснем един през друг да размахваме пръсти: „А къде е бащата?", „А къде са бабите и дядовците?", „А тая майка - музикантка накъде е тръгнала да печели пари с малко дете?", „А как така си оставя сина на някакви момчета да го гледат?", „А къде са съседите?", „А що го е родила, като не може да го гледа?"...
Много ни бива да питаме с огнени погледи и прегракнал глас.
Да крещим по студиата със запенени усти и да обвиняваме тинейджърите, родителите, училището... Много сме готини да съдим отстрани и много ги знаем нещата как трябва да станат.
Откакто този побой влезе в новините, прочетох и чух десетки речи, видях разкривени в обвинения лица и вече усещам нахлуващото затишие на последния от трите дни, в които у нас трае всяко чудо. А и лято е, все пак, почивки и ваканции са сега, какво ще се притесняваме с тъпи младоци, на които не им издържали нервите и претрепали един тригодишен лигльо, дето майка му свири по корабите, вместо да си седи в България и да го води по градинките!
Това е общият тон, не бъркам, нали?
И в още нещо не бъркам - че ще се разтичат институции, ще се впуснат журналисти с микрофони, ще зацъкат с език хората по градския транспорт и майките в градинките пред блоковете и дотам. В края на краищата от случката ще остане едно леко горчиво в устата, което после ще изтикаме някъде и ще покрием със сладостните моменти, когато нищо такова не се случва.
Ще ги броим след всяка порция новини, в които вече изобщо не регистрираме като ненормални убийствата по паркове, изнасилванията в училище, ограбените в селските си къщи старци, медиците садисти, политиците мутри.
Затова то - престъплението - отново ще се случи, много скоро, пак неочаквано, но много логично. Просто защото жестокостта у нас вече не е тенденция - тя е модус вивенди - начин на живот.
Толкова е вкоренена в ежедневието ни, че дори не си даваме сметка колко сме откачили. Колко уродливо сме взели да разбираме човешкото и на какви чудовища сме заприличали.
Какво им се учудваме на двамата подрастващи изроди? Защо сме толкова изумени как така могат да бият зверски едно дете?
Нека да преговорим в каква среда са живели и живеят тия момчета. Нали откакто са се родили, слушат за мутри, групировки, босове, подкупи, далавери.
Нали със сигурност в кварталите им е пълно с нахакани малки момченца, които преджобват първолаците в училище, за да им вземат парите и телефоните.
Нали са се нагледали и наслушали на квартални войни от американски гангстерски тип, в които „некой" на „некого" нещо ще направи - я ще му подпали колата, я ще му обере апартамента, я ще изнасили сестра му. Нали всичко, което са виждали, когато са се връщали от училище, са пияните коремести мъже от входа да дремят по скалъпените си „клубчета" пред блока, от счупени табуретки и трикраки маси, да играят карти и да се дърлят за „тоя ли ше ми каже на мене", „аз мамицата му ше таковам" и „ти знаеш ли аз кой съм".
Нали жените наоколо, включително и собствените им майки, са универсалните чистачки, готвачки и боксови круши за озверелите от неграмотност и комплекси мъже. Нали от телевизорите са ги гледали нагло и властно ВИП Брадъри, Кеворкяни, Пеевски, Догани, Барекови, Волени, Бойковци и тем подобни все арогантни и насаждащи омраза типове?
За всички 20 - 25 и нещо годишни младежи не са ли истинските кумири гологлавите, напомпани батки с техните тунинговни коли, вафлени момичета и просташки татуировки и всичко това, в което те се израждат в обществото ни?
Какви ценности очакваме да имат тези момчета, които животът в собствената им страна, в родния им град така ги е научил?
Преди години се учудвах как може толкова масово народът да се възхищава на просташкото и унизително отношение на обичания Иван Славков - Батето към всичко и всички.
Той ги псуваше, те викаха „ебати пича"
Той ги поливаше с алкохол, гасеше си пурите в лицата им и крадеше парите им, те примляскваха от удоволствие и мижаха „айде пак, Бате, дано като правиш така с нас и ние един ден да сме като теб!"
След това с нездрав интерес гледаха синчето му, което реши телевизионно да си показва предника и задника, а народът спонтанно възкликна „егати, как и на него не му пука!". Като дете бях участник в детската асамблея „Знаме на мира". На едно нейно издание в един автобус същото това тогава малко момче разполагаше с каса кока-кола, от която вадеше бутилки, разклащаше ги и с течността ни пръскаше. Кока-колата беше дефицит, така че жестът беше още по-господарски.
35 години по-късно попаднах с порасналия Тодор Славков на един купон. Дойде със свита от свъсени, гологлави клакьори, седна и започна да прави топчета от хляба на домакинята и да замерва другите гости с тях. За цялото това време очевидно в простата му човешка същност нищо не се беше променило - нито възпитанието, нито отношението към хората, нито арогантността му. Аз и още някакви хора си тръгнахме от тоя купон. Тези, които останаха, се правеха, че не забелязват топчетата хляб, които ги шибваха по носовете.
„Ти го плюеш, то вика, че дъжд вали", казва народът.
Някога мислех, че Батето и подобните нему политици, журналисти и герои на деня са дъното на празнотата на народното възхищение. Сега, сравнявайки ги с всичко, което виждам наоколо, мога направо да ги призная за истински енциклопедисти.
Масовото опростачване е толкова в реда на нещата, така здраво се е превърнало в норма, че примитивността на жестокостта няма как да бъде отразена, защото няма критерий.
Да си жесток е равносилно на това да си успял. Да си „корав" значи да не ти пука, да тъпчеш, да минаваш през другите. Не просто да ги унижаваш с фаса, задника или пияната си телевизионна реч, а да ги раняваш превантивно, да ги плашиш и да ги държиш в подчинение. Жестокостта е най-бързата и лесна проява на сила и е много нормално тя да те изплаши.
А у нас е супер готино да те е страх. Защото като те е страх, ще си мълчиш. Ще си кротуваш, докато бръснатата глава с големите слънчеви очила и малкото мозък те засича на пътя с тлъстата си кола. Докато татуираният му с Христос гръб те притиска на улицата, на плажа, в заведението или по тротоара, че да му направиш място.
Докато тъпите му коментари, казани на висок глас, хилежът му наоколо, чалгата от балкона му, оригванията му, сбиванията му, насинените бузи на гаджетата му са „нормалността", в която трябва да живееш.
Искаш или не, ще трябва да признаеш, че е адски логично някакви двама подрастващи и мечтаещи да са батки, мутри, батета или както там сега се нарича обикновеният озверял простак, да смелят от бой едно дете.
Ще го смелят не, ами оттатък. Не защото е виновна майка му, че някак се опитва да оцелява в тая страна, където за самотни майки няма никаква подкрепа. Не защото го няма бащата, бабата, лелята, тъй като в тоя живот никой не ти е длъжен, освен държавата, на която плащаш данъци и в която работиш. Не и заради училището, обществото, телевизията, компютърните игри.
Виновна за точно този случай и за всички такива като него, виновна за безнаказаната жестокост и умишленото оглупяване и озверяване на нацията е нейната държава.
Нея не само я няма никаква - нито като закон и норма, нито като коректор, нито като страна в договор с нейните граждани. Тя самата, създадена от и за батки, Батета, нагодени и нагаждащи се политици, обръчи от фирми, банкови игрички и псевдоценности, е жестока.
Тя ежедневно шамаросва нормалността - топи й пенсиите, лишава я от здравеопазване, краде от спестяванията й, ненавижда интелигенцията й, подиграва се на физическата й неспособност, заглушава гласа й.
Държавата ежедневно ни пребива от бой. Тя Е мутрата с бръснатата глава и татуираните върху напомпаните мускули европейски лозунги за равноправие, законност и сигурност.
Точно ТЯ се крие зад слънчевите очила на раболепната народна любов и чака удобния момент, ако не да ни засече по магистралата, то да ни преджоби за дребни или да ни умори до смърт, докато сигурно нещо сме надигнали глави, сигурно за нещо сме промърморили, сигурно на някаква справедливост сме се надявали.
Сигурно.
Така че няма какво да се дивим на новите, добре дошли в обществото ни завършени домашни терористи и да чукаме на дърво за тяхната тригодишна, невинна жертва. Живеем в държавата на жестокостта.
След като сме я оставили ежедневно да ни псува и бие, утре това ще се случи пак. На поредното беззащитно дете, което с нищо, ама с нищо не сме заслужили да отглеждаме.
