Може ли да е обидна една картина в #MeToo ерата

Голяма част от изкуството включва изобразяване на жени (а понякога и мъже), натоварено със сексуален заряд и обикновено представящо изнасилване, отвличане и посегателства.

В ерата след Уайнстийн и скандалите със сексуално насилие, не можем да не си зададем въпроса дали отношението ни към произведенията на изкуството също ще претърпи корекции, за да се нагоди към промените в обществото.

Примерите за насилствени сцени, пренесени на платна и скулптори, са изключително много.

В "Отвличането на Деянира" на Гуидо Рени Деянира, третата съпруга на Херакъл, е отвлечена от едър и силен по-възрастен мъж с яростно изражение и криле.

Още по-известна е скулптурата на Джовани Лоренцо Бернини, която показва посегателството над римската богиня Прозерпина. Бароковото произведение от мрамор смайва с детайлите и реализма си, особено в частта, в която пръстите на Плутон са впити в бедрото като в истинска плът.

Подобни творби има посветени и изнасилването на Персефона, Европа и любимата на Кронос - Филира.

Картините и статуите изобилстват от подобен род "любовни похищения" - от Античността до не много далечното минало.

Само че как да гледаме в момента на тези произведения в контекста на нашата действителност? В свое есе директорът на Френската Академия в Рим - Жером Делапланш - се опитва да отговори със своите аргументи.

Много са изображенията на жени, покорени доброволно или насила, както и такива на деца и дори млади мъже като например привлекателният младеж Ганимед, похитен от Зевс. Те са пренесени на древногръцки вази, стенописи, платната на Рубенс и Александър Кабанел.

Някои от тях представят безпристрастно сцените от митологията, други са по-скоро критика на мъжкия стремеж за притежание, заслепяващ всякакъв здрав разум.

Но произведенията също така са удовлетворявали разбиранията на съвременниците си, за които голото мъжко тяло е било символ на сила и мощ, а голото женско тяло - на срам и неприличие.

Такива фигури се появяват и при Пикасо, където мощният минотавър насилва жена. Испанският художник, за който се твърди, че е бил цинично груб дори към съпругите и децата си, използва образа на митичното създание - наполовина човек и наполовина бик - което изглежда несравнимо по-силно, надвесено над жертвата си.

Според специалистите по история на изкуството тези сюжети изразяват скрита омраза към жените, която се е проявявала и в реалния живот на артистите.

Една от съпругите на Пикасо - Франсоаз Жило - е смятана за негова муза, но и е споделяла как той е загасил цигара в бузата й. Любовницата му Дора Маар винаги е казвала, че той е бил "неин господар, а не мъж".

Даже Библията има своите жени жертви - Ребека, Сузана и дори Света Богородица.

В своя труд Делапланш проследява именно тази нишка на насилие над жени в историята на изкуството и описва три базови сценария на поведение.

На първо място е непреодолимото желание, което би могло да бъде в основата на сексуалното насилие. Това е посегателство, основано на егоизма и на слелия стремеж към притежание без оглед на последствията за жертвата.

Такъв е примерът с Персефона, която била толкова красива, че в нея били влюбени както простосмъртните, така и боговете - на нея не устояват нито Зевс, нито Посейдон. Прозерпина е нейният еквивалент в римската митология.

Следва насилието, обяснено с някаква необходимост, отново по каприз на насилника. Ганимед е отведен на Олимп, където красивият младеж става виночерпец на боговете.

И най-накрая идват случаите, в които жертвата надмогва насилника, както е в скулптурата на Бернини "Екстазът на Света Тереза". Олтарната група в момента може да бъде видяна в "Санта Мария дела Витория" в Рим.

Всички тези творби са безспорно красиви и имат неоценима художествена стойност, но според Делапланш те са "изкуство, създадено за мъже и предназначено за мъже".

Въпреки че авторът подчертава, че не е феминистки активист, той не може да пренебрегне (сексуалната) доминация от страна на мъжете в тези творби.

Дали все още благосклонният ни поглед към тях се дължи на вековната патриархална и мачо-култура? Отговорът не е категоричен и изцяло зависи от това дали вярвате, че произведенията на изкуството са податливи на морална критика.