Съмненията за руска намеса в американските избори доведоха до грандиозен скандал, като се стигна дори дотам, че Facebook да вземе мерки срещу онлайн-пропагандата. Но да се влияе върху американците чрез медиите и развлекателната индустрия в никакъв случай не е нещо ново. Това са любимите канали за развиването на всякакъв вид пропаганда.
Историята има един ярък пример за това, който свързва нацистка Германия с Холивуд.
Когато Германия, Япония и Италия формират своя съюз през ноември 1937 г., обединението Рим-Берлин-Токио сякаш е на път да се изправи срещу целия останал свят.
Министърът на пропагандата в Германия Йозеф Гьобелс затяга властта си върху оформянето на имиджа на правителството както в страната, така и зад граница. През април 1937 г. той прехвърля контрола над всички германски филмови компании към правителството и посочва себе си за надзорник на всички продукции. От този момент нататък съдържанието на германските филми трябва да е „изпълнено с националсоциалистическата идея”.
Както посочва вицепрезидентът на Филмовия съвет на Райха - Фриц Вийдеман: “Няма такова нещо като „вкус” на публиката; ние можем да го оформяме както си пожелаем. Определихме политическия вкус, можем да направим същото и с този към изкуството”.
Гьобелс иска да запази Съединените щати неутрални колкото се може по-дълго. Това означава някак да спре Холивуд от създаването на филми, чиято цел би била да насочи общественото мнение на американците срещу режима на Хитлер. Шефът на пропагандата знае, че има много битки, които трябва да се водят по време на войната, и счита битката за контрол над умовете на хората за най-важната от тях.
Гьобелс разбира една основна истина за силата на киното: филмите имат най-голямо значение, когато разказват за нещата, за които хората знаят най-малко.
Много американци за пръв път виждат нацистки марш или външния вид на щурмовак не другаде, а докато гледат филми или новините, които се излъчват преди тях в кината. Дали ще гледат на тези хора и идеите им като „добри” или „лоши” може да зависи от това какво ще видят и чуят на екрана.
Оформяйки съдържанието на американските филми, Гьобелс се надява да оформи и мисленето на американците за Хитлер и неговите политики.
През 1937 г. 88 милиона американци гледат филми всяка седмица, а 150 милиона души правят същото по света. Гьобелс се опасява, че мощна анти-нацистка кампания от страна на холивудските студия може да има разрушителни последствия за германските амбиции. За помощ в манипулирането на американската психика министърът на пропагандата се обръща към Георг Гуслинг – генералния консул на Германия в Лос Анджелис.
Гуслинг придумва, заплашва и прави всичко по силите си, за да подсигури, че студията, в които доминира еврейското лоби, няма да създават филми, насочени срещу Хитлер или правителството му.
До 1937 г. бизнесът с игрални филми вече се е превърнал в четвъртата най-голяма индустрия в САЩ с над 2 милиарда долара инвестиции. Лидерите в бранша са богати – те са общо 40 от 63-мата американци, които изкарват над 200 000 долара през тази година. На върха на списъка е Луи Б. Майър с 1,3 милиона долара, които го превръщат в човека с най-голяма заплата в САЩ. Шефът на MGM изкарва повече пари през тази година, отколкото всички членове на американския Сенат.
А броят на американските филми, които се излъчват в Германия, постепенно намалява от 61 през 1933-1934 г. до едва 36 през 1936-1937 г. Това принуждава холивудските шефове да търсят начин да се споразумеят с Гуслинг, ако искат да осигурят немски екрани за филмите си и да запазят високите си заплати.
През първите си три години като консул, Гуслинг неколкократно заплашва да забрани излъчването на всеки филм, който може да се определи като „вреден за германския престиж”. Целта е шефовете на студията да станат послушни.
Когато германската агресия нараства около Олимпийските игри в Берлин през 1936 г., Гуслинг също става по-агресивно настроен срещу Холивуд. Той започва да сплашва отделни актьори и служители на студията.
Когато разбира, че Malvina Pictures подготвя пускането на филма „Аз бях затворничка на нацистка Германия” (I Was a Captive of Nazi Germany) през юли 1936 г., консулът се свързва с Асоциацията на филмовите продуценти и разпространители (MPPDA) и настоява те да спрат заснемането на филма.
Лентата е базирана на истинска история и разказва за мъчителното преживяване на американската журналистка Изобел Стийл, която е арестувана от нацистките власти по обвинение в шпионаж през август 1934 г. Стийл прекарва четири месеца в затвора „Моабит” в Берлин. Депортирана е в Щатите едва след намесата на Държавния департамент. При завръщането й у дома журналистката написва множество истории за преживяното в нацистка Германия.
Когато от MPPDA казват на Гуслинг, че нямат юрисдикция да влияят на независими компании като Malvina, консулът изпраща на Изобел Стийл писмо. В него той я заплашва заради участието й в създаването на филма.
Консулът предупреждава Стийл, че ако филмът стигне до екраните, всяка бъдеща продукция, която включва нейно участие, ще бъде забранена в Германия. Подобни заплахи са отправени на всички актьори, като им се казва, че те също ще бъдат забранени в страната, ако се появят в този филм.
Гуслинг вика в консулството всички германски актьори и актриси, които трябва да участват в лентата. Застанал зад бюрото си, с огромен портрет на Хитлер зад гърба си и знамена със свастики навсякъде из офиса, двуметровия консул всява страх в нервните си посетители. Той уведомява актьорите, че ако се появят във филма, то ще последват репресии срещу близките и роднините им в Германия. Актьорите приемат заплахите сериозно. След срещата много от тях се отказват от филма, а други се съгласяват да продължат с участието си, стига имената им да не се появяват във финалните надписи.
Когато продуцентът Алфред Менън се обръща към шефа на цензорите Джоузеф Брийн, за да получи необходимото одобрение за премиерата на “I was a captive of Nazy Germany”, Брийн се съгласява с Гуслинг и отказва да пусне филма. Като причина той посочва, че филмът нарушавал кодексът на филмовите продукции в частта, че „историята, институциите, важните личности и гражданите на други държави трябва да бъдат справедливо представени” на екран.
Бордът на директорите на организацията, на която Брийн е шеф, отхвърля неговото решение. Въпреки това не се намира голямо студио, което да застане зад филма, и скоро той вече не се излъчва.
Макар да губи тази битка, Гуслинг печели една по-голяма война. Той ясно показва на членовете на германската общност в Холивуд, че те не могат да избягат от дългата ръка на Адолф Хитлер. Ако актьорите и актрисите откажат да го слушат, кой ще предпази близките им в Германия?
Гуслинг има значително по-голям успех при опитите си да наложи промени в други два големи филма, които се очертават като много по-критично настроени към режима на нацистите. Става дума за „Обратният път” (1937 г.) и „Трима другари” (1938 г.). И двата филма са базирани на романи на германския писател Ерих Мария Ремарк, автор на „Нищо ново на западния фронт” (1929 г.) и отявлен анти-нацист, който живее в изгнание.
Хитлер мрази антивоенния роман на Ремарк толкова много, че забранява автора и книгите му в Германия. „Трима другари” е първата от двете продукции, която привлича вниманието на Георг Гуслинг. Действието се развива в Германия в края на ’20-те години на миналия век. Романът разказва историята на трима ветерани от Първата световна война – Роберт, Ото и Готфрид, които се борят за оцеляване в икономически съсипаната държава. Във филма, който е изпълнен с критики към германското правителство, Готфрид е убит в уличен сблъсък с нацисти.
Едно от качествата на Гуслинг, които го правят толкова ефективен, е умението му да разбира за потенциални филмови проекти много преди повечето хора в Холивуд. Това става благодарение на неговия личен шпионин – популярният, красив и обичащ забавленията актьор Вернер Плак.
Дъщерята на родения в Берлин актьор си спомня, че той е бил нает от Гуслинг, „за да обикаля нощните клубове и барове и да събира холивудски клюки”, както и информация за най-новите продукции.
„Той следеше под око всички емигранти, всички креативни хора, които бяха дошли от Берлин”, разказва Анджелика. Плак разпределя времето си между снимачната площадка и всички модерни нощни заведения в Лос Анджелис, където налива информаторите си с достатъчно алкохол, за да забравят те всякакви задръжки.
Не е изненадващо, че през есента на 1936 г., много преди да започнат снимките на филма, Джоузеф Брийн получава няколко писма от германския консул, написани без съмнение след информация от Плак. В тях е посочена тревогата на Германия от това, че MGM планира да превърне романа „Трима другари” във филм.
Когато студиото изпраща на Брийн сценария на филма, написан от Ф. Скот Фитцджералд и Тед Парамур, Брийн отговаря на по-ранните заплахи на Гуслинг, като се среща с Луи Б. Майър и продуцента Джоуеф Манкевич.
Двамата представители на MGM се съгласяват да премахнат от филма съдържанието, което може да се сметне за обидно към нацисткия режим. Следващият вариант на сценария, който те изпращат на Брийн, не съдържа никакви намеци за застрашената демокрация в Германия след Първата световна война, никакви изображения на свастики, както и никакво споменаване на евреи.
След като филмът е завършен през май 1938 г., Брийн организира специална прожекция за германския консул, който със заплахи убеждава студиото да отреже три сцени. MGM се съгласяват да не правят „нищо, по което да личи, че историята представя отражение на нацисткото правителство”.
Единствената съпротива идва от Манкевич, който отказва да превърне злодеите от нацисти в комунисти. Филмът излиза по кината през юни 1938 г.
Гуслинг успява да превърне антинацистката критика на Ремарк в безобидна любовна история, лишена от политическа критика. Още на първата страница на прессъобщението за филма пише, че „Трима другари” не е пропаганден филм. „Действието може да се развива във всеки голям град в Централна Европа. Действието се развива сега. Филмът не е политически и размириците, показани в някои негови сцени, могат да се случат във всяка държава”, пише още там.
Американците не научават нищо за нацистката заплаха от този филм. Точно както желае Гуслинг.
Способният представител на нацисткото правителство се бори за деполитизирането и на филма „Обратният път”, базиран на продължението на романа на Ремарк „На западния фронт нищо ново”. Книгата, публикувана през 1931 г., разказва историята на отряд германски ветерани, които са принудени да се справят с икономическия и политически хаос в следвоенна Германия.
Когато Гуслинг научава, че Universal Pictures ще филмира книгата, той отново се свързва с Брийн и изразява обичайното си несъгласие: „Този филм без никакво съмнение ще доведе до спорове и опозиция срещу германското правителство, тъй като историята дава невярна и изкривена представа за германския народ”. Консулът призовава Брийн да използва влиянието си и да „убие” проекта.
Шефът на цензорите обаче не го прави. Вместо това моли режисьора Джеймс Уейл да се срещне с Гуслинг. Уейл си спомня как докато е седял в офиса на консула, заобиколен от портрети на Хитлер и нацистки знамена, Гуслинг „не се е държал открито заплашително”. „Той просто намекна, че би съжалявал, ако трябва да вземе други мерки”, спомня си режисьора. Уейл казва на Гуслинг, че действието на филма се развива веднага след Първата световна война и в него не се казва нищо за Хитлер или нацисткото правителство.
Разговорът приключва с повторното предупреждение от консула, че ще „съжалява, ако бъде принуден да докладва на правителството си, че филмът е незадоволителен”.
Няколко седмици по-късно Гуслинг посещава Universal, гледа ранна версия на филма и след това изпраща на Брийн списък с промени, които предлага.
Когато от Universal отказват да се съгласят с исканите от консула промени, той изпраща писма до 60 актьори, участващи във филма. В тях е написано: „Що се отнася до филма „Обратният път”, в който имате участие, бях инструктиран от правителството си да ви отправя предупреждение в съответствие с член 15 от германския декрет от 28 юни 1932 г., свързан с излъчването на чуждестранни филми”. Гислинг заплашва да забрани излъчването в Германия на всеки филм, в който участва актьор от „Обратният път”.
Това е един от малкото пъти, в които заплахите на Гуслинг са посрещнати с гняв от холивудската общественост.
Копие от писмото му се появява в пресата. Посланието на консула е определено от Холивудската анти-нацистка лига като „един от най-коварните примери за намесата на нацистите в живота на американските граждани”. Те изпращат писмо, осъждащо заплахите на Гуслинг, до държавния секретар Кордел Хъл и настояват за незабавната депортация на консула.
Държавният департамент се съгласява с протестиращите и изпраща оплакване до германското външно министерство. Едно е чуждо правителство да заплашва студия с бизнес загуби, но е съвсем друго да се заплашват актьори, много от които са американски граждани.
Разтревожени от възможната обратна реакция, германския посланик Ханс-Хайнрих Дийкхоф официално се извинява и обещава, че Гуслинг няма да се опитва отново да извива ръце.
Дийкхоф обяснява, че консулът е изпълнявал заповедите на предния посланик. Гуслинг обаче заявява пред репортер на Los Angeles Times, че е „направил това, което му е било казано да направи в заповед, изпратена от Берлин”. Допълва, че информацията, че е бил порицан от немското правителство, била „измислица, която не е базирана на факти”.
Нацисткият консул се смее последен. Каквото и да казват публично от Universal, в крайна сметка те се съобразяват с германските изисквания. Финалната версия на „Обратният път” е кастрирано подобие на оригиналния роман. Критиците посочват, че смисълът на книгата е загубен при екранизацията. Берлин няма за какво да се тревожи.
Влиянието на Гуслинг над Холивуд е очевидно. Повечето опити на германския дипломат да убеди студията да трият сцени, които германското правителство ще сметне за обидни, са успешни.
Шефовете на студията мразят Гуслинг, но разбират, че ако не се съобразят с изискванията му, щетите ще са много по-големи от който и да е филм. Той има силата да направи така, че техните продукции да не достигнат до нито един киносалон в разрастващата се германска империя. Въпреки че са огорчени, повечето ръководни лица в Холивуд свиват рамене и правят каквото им се каже в името на печалбите.
