Не е нужно човек да е запален киноман, нито да гледа чак толкова много филми, за да е чувал името Куентин Тарантино. Той, без съмнение, е един от най-възхваляваните режисьори на нашето време.
Всеки от неговите осем филма до момента е оставил своя отпечатък върху историята на киното, а последното му произведение - "Имало едно време в Холивуд", вероятно ще направи същото. Освен това Тарантино е вдъхновил и няколко поколения кинотворци с като цяло новаторския си стил и подход към снимането, които най-добре могат да бъдат определени като "тарантиновски" (думата "Tarantinoesque" дори присъства в Оксфордския речник).
Но какво прави филмите на Тарантино толкова специални? Мнозина посочват запомнящите се диалози. Други – обилното, но въпреки това стилизирано насилие. Или нелинейната структура на разказване на историята. Това, което истински разделя режисьора от всички останали, е начинът, по който краде от други филми. Нещо, което сам си признава.
"Крада от всеки един филм, който някога е правен", заявява Тарантино пред списание Empire през 1994 г.
Визуалните препратки във филмите на Тарантино са се превърнали в негова запазена марка. Някои от тези препратки са просто леко загатнати, докато други са почти идентични копия на сцена от друг филм. Това, естествено, води до някои спорове около режисьора.
Дебютният му филм "Глутница кучета" (Reservoir Dogs, 1992 г.) например е поставен под лупа, след като критик обвинява Тарантино в изплагиатстването на хонконгския криминален филм City on Fire (1987 г.). Последните 20 минути от хонконгския филм са в общи линии идентични със сюжета на "Глутница кучета", а из филма на Тарантино има моменти и кадри, които много напомнят на такива от City on Fire (за пример виж галерията горе).
Но това не е единственият подобен случай. Почти всички от филмите на Тарантино имат своя източник на вдъхновение. За "Джаки Браун" това е "Фокси Браун" от 1974-а. При Kill Bill е японския Lady Snowblood от 1973 г. A "Гадни копилета" в много отношения напомня на военния филм от 1967 г. "Мръсната дузина" (The Dirty Dozen).
На всичкото отгоре във всеки от филмите му има визуални препратки към поне десетина други филма.
За някои зрители и критици подобни прилики са проява на уважение към вече направеното от други кинотворци – практика, която съществува от зората на киното, а според Тарантино е начин да се поклони на филмите, които обича. Самият Тарантино обаче отрича това. В същото интервю от 1994 г. обяснява просто и ясно: "Великите творци крадат. Те не отдават почит".
Това му изказване напомня на цитат, често приписван на художника Пабло Пикасо: "Добри творци копират. Великите творци крадат".
За да разберем как и защо Тарантино краде, важно е човек да погледне неговия произход. Кариерата на режисьора и сценарист не започва нито от университетската аула, нито от снимачна площадка, а във видеотеката, в която работи като продавач и в която натрупа репутацията на човек с почти енциклопедични познания за киното. С други думи Тарантино никога не е бил учен как се прави филм. Вместо това той се учи сам, гледайки други филми, което означава, че е напълно естествено имитацията да стане негов основен източник на вдъхновение и стил.
Всъщност, ако погледнете към повечето от сценариите на Трантино, те започват със списък от кинотворци, които са вдъхновили дадения филм или на които той е посветен.
Възможно е Тарантино да признава с такава гордост, че краде, защото е постигнал това, с което малко кинотворци могат да се похвалят: създал е нещо ново.
Колкото и парадоксално да звучи, във филмите на Тарантино го има усещането за оригиналност без значение колко много вдъхновители има зад всеки от тях. Заради това режисьорът често е посочван като един от основните кинотворци на постмодернизма.
Постмодернизмът в киното описва ерата, в която кинотворците започват да оспорват начините, по който масово се създават филмите и започват да правят свои противопоставящи се на тази линия продукции. Един от основните принципи е идеята, че нищо в изкуството не е ново – всичко е рециклирано и използвано отново и отново. "Глутница кучета" може и да е откраднала сцена от City on Fire, но хонконгският филм също така краде от "Добрият, лошият и злият" от 1966 г.
"Криминале" (Pulp Fiction) също не е изключение. Той е изпълнен с препратки към класически филми, особено такива от Френската нова вълна – едно от най-влиятелните в историята на киното, при което млади кинотворци също опитват да предизвикат традиционния начин за правене на кино.
Легендарната танцова сцена с Ума Търман и Джон Траволта е вдъхновена от сцена във филма Band of Outsiders (1964 г.), а хореографията напомня на сцена от "8 1/2" (1963 г.). Но това не е единственото място, от което Тарантино краде за безспорния си шедьовър, и това се усеща и през останалата част от филма. Мистериозното куфарче, което движи историята, е взето от Kiss Me Deadly – филм от 1955 г. А има и сцена с Брус Уилис и Винг Реймс, вдъхновена от филма "Психо" на Алфред Хичкок.
Това, което прави Тарантино специален, е, че той никога не краде от един източник, а вместо това граби от няколко такива, десетилетия назад във времето, след което ги събира заедно, за да създаде нещо ново. Тази техника е позната като "пастиш" и е основен елемент в постмодернизма.
Повечето хора са запознати с този подход от друг тип изкуство – музиката, и по-конкретно хип-хоп жанра. Там музикантите използват част от съществуваща песен, за да създадат нещо ново. И подобно на случая с Тарантино, това често води до спорове.
При режисьора пастиш работи толкова добре поради две причини. Първата е разбирането на това, от което краде. Много често "поклоните" в някои филми са кух и напразен опит да бъде изкопиран някой легендарен момент и рядко от тях има особен смисъл. Препратките на Тарантино от своя страна често са лесни за пропускане, защото всъщност само подсилват дадена сцена и жанра, с който той експериментира.
Ако прегледате кариерата му, всеки от неговите филми отдава почит към определен жанр или движение в киното. "Глутница кучета" е пастиш от насилствените хонконгски криминални филми, "Криминале" е вдъхновен от Френската нова вълна, "Джаки Браун" - на блаксплотейшън филмите на 70-те, "Death Proof" е поклон към евтиното експлотейшън кино, а "Джанго без окови" и "Омразната осморка" са модерен поглед към италианските спагети уестърни.
Тарантино сякаш неусетно слива в едно всички тези жанрове и вдъхновения чрез своите уникални визия и писане. И точно тук се появява ролята на страхотните му диалози.
Така режисьорът гордо играе ролята на опитен кино крадец. Но докато продължава от това да създава (почти) шедьоври, това е кражба, която сме щастливи да преглътнем.