Не е нужно да сте "луди", за да бъдете във филма - но филмовата индустрия има доста съмнителна представа за психичното здраве.
Не че киното избягва теми-табу; по-скоро се мята в крайности - от сантименталност към сензационност. Затова гледната точка на новия биографичен филм Mad to Be Normal за шотландския психиатър от 60-те години Р.Д. Ланг изглежда интригуващо новаторска.
Дейвид Тенант (Dr. Who, Jessica Jones) е в ролята на Ланг: комплексен и харизматичен герой, спечелил си слава заради радикалното си, изпълнено с емпатия лечение на психични заболявания.
Истинският Ланг описва лудостта като "перфектно рационално адаптиране към един безумен свят".
Той твърди, че традиционното общество "подлудява децата ни", препоръчва LSD за пациентите си в зряла възраст, а междувременно се бори с личните си демони - алкохолизъм и депресия.
Филмът събира Дейвид Тенант с впечатляващи актьори като Елизабет Мос, Гейбриъл Бърн и Майкъл Гамбон.
И все пак масовото кино се затруднява, когато трябва да покаже в дълбочина герои с психични заболявания. В трейлъра на Mad to Be Normal кънти: "За някои той е доказуемо луд... За други е светец".
Колкото до телевизията - вече има трескав шум около предстоящия сериал на Netflix "Maniac", базиран на едноименна норвежка драма за психиатрия. В лъскавото и психеделично американско шоу Ема Стоун и Джона Хил играят непознати, които преминават през изпитания на мистериозно лекарство. За него се твърди, че лекува психични заболявания.
Ема Стоун признава, че е харесала Maniac заради погледа му към "хората, които водят вътрешна борба и се опитват да я преодолят с хапчета". Всеки следващ епизод показва, че човешкото общуване и любовта са единственото, което ни помага да живеем нормално.
И докато творчески ориентираните драматични продукции са привлечени от сложността и крехкостта на разума, масовият развлекателен бизнес продължава да иска по-лесен начин за представянето на подобни проблеми.
Дефиницията на "лудостта" е изначално проблематична. На нея се гледа като на остарял медицински термин, който днес има повече място в законите, отколкото в медицината. Същевременно масовите възприятия за "лудост" са все още фиксирани върху сцени от филми - и то в по-голяма степен, отколкото върху романите или мемоарите, върху които филмите са базирани.
Класически филм като "Полет над кукувиче гнездо" (1975) затвърждава впечатлението за съсипващата душата психиатрия, където енергичният и непредсказуем пациент Макмърфи (Джак Никълсън) се преструва на луд, за да избегне затвора. В крайна сметка е смазан от системата.
Драматичното представяне на лечението на пациенти, особено епизодите с брутална електроконвулсивна терапия, има огромен ефект. През 2011-а, The Telegraph дори коментира, че филмът е отговорен за "непоправимото увреждане на имиджа на ЕКТ... Той катализира разработката на по-ефективни антипсихотични лекарства, които позволяват на пациентите да... водят по-нормален живот".
Джак Никълсън продължава да играе безумец и убиец в едно в класиката на Стенли Кубрик от 1980 г. "Сиянието". В продължение на десетилетия доминира представата за "лудост", налагана от хорър филмите - не на последно място в "Психо" на Хичкок (1960), от зловещо емблематичния Норман Бейтс на Антъни Пъркинс до неуравновесените тонове на музиката на Бърнард Херман.
Нещата стават особено мрачни с вълната от чудовищни убийци в хорърите: Майкъл Майърс от "Хелоуин", Джейсън Ворхес от "Петък 13", Фреди Крюгер от "Кошмари на Елм Стрийт".
"Лудият" е персонифицирано зло и често психично болните в тези филми са маскирани или обезобразени, за да се засили шокиращият ефект.
От сензационност към чувствителност към проблема?
Филми като "Психо" (1960) засилват трайното объркване за връзката между шизофрения и дисоциативно разстройство на идентичността (преди наричано разстройство на множествената личност). "Петък 13" (1980) и "Кошмари на Елм Стрийт" (1984) затвърждават погрешното разбиране, че хората, които напускат психиатриите, са склонни към насилие и ексцесии.
Филми като "Екзорсистът" (1973) затвърждават мита, че психичното заболяване е еквивалентно на обсебеност от дявола; а филми като "Полет над кукувичето гнездо" (1975) отстояват тезата, че психиатриите са просто затвори, в които никой не спазва правата на пациентите, нито някой го е грижа за благосъстоянието им.
Тези филми донякъде са отговорни за трайната стигма на психичните заболявания.
Киното всъщност отразява суеверия и стигми, които вече имат дълбоки корени в различни култури, включително идеята, че психичните разстройства са извънземни или свръхестествени.
Въпреки че ‘лудите' често биват представяни като чудовища или антигерои (примерно срещата на Брус Уилис и Брад Пит в "12 маймуни" (1995), "Лудият Макс" на Мел Гибсън или халюцинациите на Леонардо ди Каприо в "Злокобен остров"), или героично неразбрани ("Лудостта на крал Джордж", 1994), киното поставя различни проблеми пред своите ‘луди жени'.
"Истерията" в миналото се е считала за изцяло и само женски проблем (произлизаща от гръцката дума hysterus, означаваща ‘утроба'). Женската ‘лудост' и ирационално поведение често са хипер-сексуализирани на екрана - независимо дали става дума за импулсивната, деструктивна Беатрис Дал във френската еротична драма "Бети Блу" (1986), елегантно стилизираната психоза на "Черният лебед" (2010) на Дарън Аронофски или "Неоновият демон" (2016) на Николас Виндинг Рефн.
"Черният лебед" дава погрешна представа за психозата.
Масовият страх от ‘лудата жена' все още преобладава във "Фатално привличане" (1987), където номинираната за "Оскар" Глен Клоуз се трансформира от кариеристка към отхвърлена любовница до обсесивна убийца.
Клоуз казва за героинята си: "Публиката гледа на нея по-скоро като на зло същество, а не като на човек, който се нуждае от помощ - това ме смайва".
На други места има по-съчувствено представяне на женските психични заболявания - включително Джина Роуландс в "Жена под влияние" (1974) на Джон Касавитис, или биографичната роля на Джесика Ланг от 1982-а, където тя играе Франсис Фармър (американска актриса от 30-те години, затворена в психиатрична болница). Уинона Райдър е в главната роля в Girl, Interrupted (1999), адаптация на историята на Сузана Кайзен от 60-те години за времето, прекарано в младежка психиатрична болница.
Екранната партньорка на Райдър - Анджелина Джоли, спечели "Оскар" за ролята си, но самата Кайзен не одобрява особено филма, като го отхвърля като "мелодраматична глупост".
Филмите имат нужда от финал повече от всички други изкуства - а ‘лудостта' приключва традиционно с трагедия, дори в най-съчувствените сюжети.
В съсипващия "Реквием за една мечта" на Дарън Аронофски (2000) домакиня от Бруклин, нейният син и приятелите му са съсипани психически и физически от пристрастеността си към дрогата.
През XXI век киното изглежда постепенно се отваря към по-широко и чувствително представяне на психичните заболявания. Maniac, където режисьорът Кари Фукунага има амбицията да "изследва човешкия разум", може да е знак за това.
Филми като Prozac Nation (2001) и "Гардън Стейт" (2004) внасят перспективата на по-младото поколение, където лекарствата са станали ежедневие, а съвременните клиники за рехабилитация са заменили кошмарните психиатрични клиники. Благодарение на тях от дискусията по темата за психичните заболявания се премахва налаганата десетилетия наред стигма.
Дори халюцинаторната фантастика в "Дони Дарко" (2001) разкрива чувствителност и младежки надежди. Накрая "Наръчник на оптимиста" (2012) с Брадли Купър и Дженифър Лорънс стига дотам да включи дори нетипични елементи на романтична комедия. Купър и Лорънс са в главните роли като героите им се възстановяват съответно от биполярно разстройство и депресия.
Така проличава, че филмите всъщност могат успешно и без търсенето на излишна сензация да насочват вниманието на обществото към един толкова сериозен проблем като психичното здраве.
