Бел.ред. В ревюто на филма има моменти, които могат да се приемат за лек спойлер.
Малко са режисьорите като Едгар Райт, които от могат да превърнат една обикновена на пръв поглед обстановка в сцена на ужаси и кланета. Спомнете си средностатическия пъб от Shaun Of The Dead, който се изроди в зомби апокалипсис. Или забравеното село в "Горещи палки" (Hot Fuzz), което изигра ролята на местопрестъпление за жестоки убийства.
В духа на същия шаблон Райт създава и последния си филм "Последна нощ в Сохо", като мястото, променящо атмосферата от приветливост към ужас, този път е Лондон. Британската столица в ръцете на режисьора се трансформира в град-призрак, по чиито улици се разхождат мъже, жени и духове от средата на 60-те години.
Като цяло филмът не оставя впечатление за новаторство с голям размах, но въпреки това има някои изменения в сравнение с по-старите творби на Райт. Например за първи път режисьорът и сценарист пише сюжет, който разказва историята през женска гледна точка.
Двамата с другия сценарист Кристи Уилсън-Кеърнс ("1917") разделят Лондон на две - между настоящето, което виждаме през очите на студентката по моден дизайн Елоиз (Томасин Макензи), и времената на 60-те години в Сохо, към които ни връща амбициозната певица Санди (Аня Тейлър-Джой).
Двете времеви линии се пресичат в сънищата и въображението на Елоиз, или Ели, и прерастват в интригуващ, но и малко повърхностен психологически трилър, който носи характерните белези на жанровото кино.
Ядрото на разказа се завърта около талантливата Ели, която се премества в Лондон, за да учи моден дизайн. От самото начало за нея трябва да се знаят две неща - тя е обсебена от ерата на 60-те години като естетика и музика и има опасно жива фантазия, благодарение на която вижда духа на починалата си майка, самоубила се, когато Ели е на 7 г.
Заредени с информацията, че главната героиня има близък в семейството с ментални проблеми и халюцинации от време на време, се пренасяме с нея в британската столица, където в първия момент тя не се чувства на своето място. Ели е скромното провинциално момиче, което постоянно се затваря в себе си и нетипично за нейните връстници е напълно изолирана от съвременната поп култура.
Това я прави не особено забавна компания за останалите студенти в общежитието, които използват младостта и свободата си, за да пият, купонясват и да правят секс, без да се обвързват сериозно.
Парти атмосферата на студентския живот не понася на Ели още от първия ден, в който се настанява в стаята си, и затова тя решава да се премести в малка квартира в лондонския квартал Сохо, където да слуша любимите си плочи от 60-те години, без някой да ѝ се подиграва.
На пръв поглед квартирата е точно това, за което Ели си мечтае, качвайки се на автобуса за Лондон - тя е ретро, изолирана е от шумотевицата на града и ѝ дава пространство за разгръщане на творческото въображение, без да се съобразява със съквартиранти.
С наема обаче върви и един бонус, за който се разбира след първата вечер на героинята в новото ѝ жилище - всяка нощ Ели се пренася в Лондон от 60-те години и наблюдава опитите за пробив на певицата Санди, чийто живот се оказва доста по-увлекателен от нормалното ежедневие на Ели.
Всяка вечер студентката по моден дизайн няма търпение да заспи и в съня си да тръгне след поредния епизод от живота на Санди, без да усеща как тези сцени я водят към зловещо убийство, чието разобличаване ще се превърне в тест за нейното ментално здраве.
Въпросът реално ли е това, на което Ели е свидетел, или е плод на нейното неограничено въображение е отправната точка за историята и силно напомня на "Шесто чувство", където също се разхождаха призраци видими само за главния герой.
Дотук сюжетният потенциал на "Последна нощ в Сохо" изглежда пълен с посоки за развитие, които да изобразят и най-амбициозните страхове на зрителите, но незнайно защо писателското перо на Райт и Уилсън-Кеърнс избира най-сладникавия от тях, за да се сервира на финала бонбонен завършек без никаква следа от психологически реализъм или ужас.
При разработката на темите тандемът сценаристи постепенно заличава възможното разклатено психическо здраве на Ели и подтекста за града, в който престъпници и убийства се крият на всеки ъгъл. На заден план остава и травмата на Санди, която би могла да даде обяснения за начина, по който действа.
Авторите сякаш на всяка цена се стараят да спасят героинята си и да ѝ осигурят възможно най-безоблачното бъдеще, въпреки че нито средата го предполага, нито самият жанр на психологическия трилър по правило.
Фокусирането върху Ели е толкова силно, че останалите герои на неин фон изглеждат безплътни и безсмислени. Все едно са създадени само за да се запознаят с нея. С изключение на Аня Тейлър-Джой (Queen's Gambit), която играе Санди и която въпреки оскъдното описание на героинята си, успява да засенчи Томасин Макензи, когато двете се срещат на екран.
И тук не става въпрос само за перфектната игра на Аня, която с трилърите плува в свои води, а и за цялото излъчване на лицето и езика на тялото, които инстинктивно привличат погледите към нея, без значение с кого си партнира за сцената.
Аня определено е сред плюсовете на "Последна нощ в Сохо" и без нейната интерпретация на Санди сюжетът щеше да е много по-блудкав и банален.
Силно е и кинематографично майсторство, посветено на стилистиката от 60-те години. С камерата си филмът се стреми не само да ви даде някаква картина на Лондон от това време, а директно да ви заведе там с целия арсенал на цветове и тонове, които техниката позволява.
С някои препратки към "Психо" сцените със страховитите моменти от историята също са заснети така, че да са радост за окото и да ви уплашат поне малко, ако сценарият не успее.
"Последна нощ в Сохо" в крайна сметка се изгражда като утеха за всеки, който се е преместил от малък в голям град и добре познава първите дни на дезориентация сред огромните тълпи и булеварди. Едгар Райт им предлага една щастлива развръзка, ако са достатъчно смели да се гмурнат в неизвестното. Дори и ако се нанесат на някоя от зловещите улички е "Сохо", където никога не сте сигурни какво ви чака на следващия ъгъл.
Филмът тръгва по кината от 29 октомври.
