Дори най-големите групи и най-легендарните солови изпълнители могат да се окажат в губеща позиция - да затънат в класациите, да разочароват аудиторията и голяма част от феновете поне временно да им обърнат гръб.
Когато по някаква причина даден нов албум не отговори на очакванията, това може да се окаже деструктивно за цялата им музикална кариера.
Често най-големите имена в музиката обичат да експериментират и изненадват, но какво става, когато плановете им не протекат гладко и слушателите се окажат отблъснати?
"Беше просто една глупост, беше нещо помпозно и престорено", признава съоснователят на Kiss Пол Стенли, когато си припомня опита на групата да сътвори епичен концептуален албум.
Кийт Ричардс е не по-малко откровен, когато обсъжда психеделичното залитане на Rolling Stones - Their Satanic Majesties Request, и го определя просто като "боклук".
Такива провали могат да бъдат болезнени и скъпоструващи, да разрушат взаимоотношенията в групата, да вбесят нейния лейбъл и да поставят под въпрос бъдещето ѝ.
Легендите обаче обикновено умеят да се учат от грешките си и бързо да си възвърнат авторитета.
Припомняме си 6 албума, които рязко насочват надолу кариерите на големи музиканти и проверяваме как техните автори успяват да надмогнат провала и да отговорят подобаващо:
Rolling Stones - Their Satanic Majesties Request (1967)
Не звучи правдоподобно какъвто и да е албум да застраши кариерата на състав от ранга на Rolling Stones.
Но Their Satanic Majesties Request ги плъзга опасно по нанадолнището и ги кара да преосмислят посоката, в която са тръгнали.
В онзи период британците са повлияни от бума на психеделичния рок и от революционния Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band на Beatles.
В опит да отговорят на новите тенденции, те произвеждат нещо амбициозно и неконвенционално, но твърде разхвърляно и вторично. Внезапно Rolling Stones се оказват не група, която определя тенденциите, а такава, която ги следва.
Самите членове на бандата са разочаровани от крайния резултат и решават да се завърнат към блус корените си.
Това ги отвежда към създаването на безапелационния Beggars Banquet през следващата година и към поредица от още три феноменални албума.
Kiss - Music From "The Elder" (1981)
Арена рокът от края на 70-те започва да гасне през следващото десетилетие и да бъде изместван от диско вълната, а емблемите на хард рока от Kiss се оказват сред потърпевшите.
Затова в началото на 80-те американската група решава, че се нуждае от грандиозен проект, който да ги върне по върховете на музикалния свят. Така се ражда печалната идея за Music From "The Elder".
Прочутият музикален продуцент Боб Езрин още се наслаждава на грандиозния си успех с Pink Floyd и епохалния албум The Wall, затова му се струва добра идея и Kiss да направят свой концептуален албум - разказващ историята на млад рицар, който ще спасява света... или нещо от сорта.
Крайният продукт е едно от най-подиграваните и осмивани музикални издания в цялата рок история.
Следващите албуми на Kiss са с по-високо качество, но бандата продължава да се лута в търсене на различна идентичност. Няколко години по-късно Джийн Симънс, Пол Стенли и останалите махат емблематичните за тях зловещи гримове, за да поставят началото на нова ера в съществуването си.
U2 - Pop (1997)
Боно и компания изглеждат толкова силни и обичани към края на 90-те, че не се вижда какъв провал може да ги застраши.
Но Pop им причинява неочаквано големи грижи. След албумите Zooropa и Achtung Baby, Pop образува трилогия, в която многоуважаваните емблеми на стадионния рок се преобразуват в електро-рок експериментатори.
Песните са базирани на луупове и семпли, вместо да следват традициите на по-класическите рок композиции, а специално материалът в Pop звучи твърде лишен от вдъхновение - и навява на мисълта, че идеите на U2 са се изчерпали.
Така смята и публиката, тъй като Pop се превръща в най-зле продавания диск на ирландците от October (1981) насам.
U2 си научават урока и се завръщат три години по-късно с далеч по-китарно ориентирания All That You Can't Leave Behind, който съдържа четири хитови сингъла и печели на групата 7 награди "Грами".
Van Halen - III (1998)
При избора на основен вокалист, третият опит не носи щастие на хард рок знаменитостите от Van Halen.
След като се изстрелват по върховете на музикалния свят с оригиналния фронтмен Дейвид Лий Рот, те успяват да останат там още едно десетилетие със заместника му Сами Хагър.
Третият им избор пада върху вокалиста на Extreme Гари Чероне и далеч не е толкова сполучлив. С Чероне Van Halen издават само един албум - пагубния "III", който се оказва тежък провал, сринат от критиката и пренебрегнат от феновете.
Изданието повлича групата надолу и следва пауза от цели 14 години за Van Halen, преди те да се завърнат.
За щастие, групата завършва дискографията си не с въпросното недоразумение, а с триумфалния A Different Kind of Truth (2014), в който отново Дейвид Лий Рот е на вокалите.
Боб Дилън - Under the Red Sky (1990)
Един от най-влиятелните музиканти на всички времена обича да изненадва слушателите си, вместо да отговаря на очакванията им.
Невероятно богатият му каталог е пълен със смели експерименти - от вкарването на електрически китари в Bringing it All Back Home (1965), през кънтри и американа елементите в John Wesley Harding до християнските теми в Slow Train Coming (1979).
Повечето му експерименти са колкото смели, толкова и успешни, но това не важи за Under the Red Sky, изпълнен с текстове, напомнящи детски песнички, и с прекалено стерилни аранжименти.
Публиката започва да се пита дали Дилън окончателно е загубил искрата, която поддържа от десетилетия. Или просто се е предал, ако това изобщо е възможно за артист от неговата величина.
Но легендарният бард винаги има какво още да предложи. След пауза от седем години, Дилън отново издава албум със собствени композиции и се завръща към най-добрата си форма с Time Out of Mind.
R.E.M. - Around the Sun (2004)
13-тият албум определено не носи късмет на R.E.M. и изобщо не успява да влезе в топ 10 в Щатите, нито пък да произведе и един хитов сингъл.
За пръв път от двайсетина години героите на алтърнатив рока се оказват извън мейнстрийма и сякаш времето им е преминало.
Както признава и китаристът Питър Бък, по време на направата на албума те се чувстват като уморени и стари някогашни суперзвезди, които са изгубили предишната мотивация.
"Around the Sun не беше слушаем, защото звучи точно като това, което е - като група хора, които са толкова отегчени от музиката си, че направо не могат да я понасят", обяснява Бък.
4 години по-късно обаче R.E.M. се завръщат с Accelerate, един от двата им финални албума, в които те отново демонстрират познатата класа.
Така бандата успява да приключи повече от достойно кариерата си и през 2011-та музикантите обявяват края на R.E.M. с гордо вдигнати глави.
Ако бяха завършили с Around the Sun, случаят нямаше да е такъв.
