Вече цяла година неуморният г-н Джордж Сорос вещае своите мрачни прокоби за безрадостно бъдеще на еврото, еврозоната, Европейския съюз и целия атлантически свят. Не пропусна и поредната сбирка на Световния икономически форум в Давос да поднесе апокалиптичната си теория за поредна рецесия в Европа още през 2011 г.
Сред шумния оптимизъм на политиците и бизнеса, които наддаваха в Давос с яркорозови прогнози за растеж (какво ти, направо разцвет на световното стопанство и търговия, който щял още тази година да обхване света), г-н Сорос потвърди очакванията си за предстоящата
дезинтеграция на Европейския съюз,
която щяла да настъпи след неизбежната нова рецесия. За разлика от оригиналната версия на неговия сценарий от април миналата година, където очакваният разпад бе видян като предстоящ финансов взрив, сега г-н Сорос провижда сгромолясването на еврозоната и съюза като постепенно (но не по-малко пагубно) пропукване и пълзящ разлом между неравнопоставените части на европейското икономическо пространство. Механизмът на очаквания срив е описан с баналната риторика за
Европа на две скорости,
която се отрича и от брюкселската Комисия, и от евроскептиците. Какви ти две скорости, след като е очевидно, че всяка страна безскрупулно дърпа чергата в своята посока, "новобранците" от Изтока отдавна са извадени извън скобите, в които се кове "голямата" политика на общността. ЕС съвсем явно е разделен не в две, а поне в четири компактни групи. Да не говорим за тематичната употреба на римския принцип divide et impera. Такива "клубове в клуба" не само са отделени, но и все по-здраво се институционализират, окопават се, издигат защитни страни и пишат все по-тежки правила за допуск на чакащите.
Вземете зоната Шенген и еврозоната. Вместо да се разтварят и преливат във функционални органи на една бъдеща европейска (кон)федерация, вътрешните клубове в клуба вдигат все по-здрави стени и ожесточават диференциацията свой-чужд. Нови клубове никнат, тласкани от неизчерпаемия нагон на европейския егоизъм. Следете британската идея за Балтийска икономическа зона. Още
вътрешни стени зад вътрешните стени
ще видите да се издигат насред Европа. Аз например съм убеден, че в най-скоро време, до няколко години, ще видим как в еврозоната се отделя и окопава още по-вътрешна, евроортодоксална зона, която бих нарекъл Рейнски клуб (Франция, Германия, Холандия). Новата зона ще претендира за ексклузивен контрол върху паричната политика и има реални шансове да го получи.
Г-н Сорос е прав, че бремето на дълга ще тласне затъващите страни към радикални нови способи за финансово оздравяване. Според г-н Сорос такъв механизъм трябва да се търси с издаването на "еврозонови облигации" (eurozone bond), т.е. със заменяне на държавния дълг на страните с нов дълг, гарантиран от всички страни от еврозоната. Мисля, че еврозоновите облигации ще останат в розовите сънища на г-н Сорос и глобалните банкери. По-вероятно е затъващите евространи да се спасяват по начин, предлаган от г-жа Меркел - "пари срещу права". Сиреч
Рейнският клуб ще си купи права
да управлява еднолично еврозоната, оттам и общата икономическа политика, срещу пари за рефинансиране на финансово изпадналите страни от Евросъюза. Понеже такава покупка на права е морално и правно недопустима, за целта ще се изпишат нови договори и споразумения. Те ще изглеждат точно обратно на това, което са.
Лисабонският договор изглежда като крачка в посока към интеграция на Европейския съюз, макар че в резултат от него страните в съюза стават по-малко равнопоставени и по-разединени. Странно е, че няма нищо ново в процеса на дезинтегрираща интеграция, с който се сблъскваме днес. Всъщност
Евросъюзът повтаря Римската империя
крачка по крачка. Ще го разбере всеки, който успее да се справи с епохалния труд на сър Едуард Гибън - шесттомника "Залез и упадък на Римската империя". Само дето съюзът е по-аморфен и му липсва единният властов център на империята. Иначе историята се повтаря. Сега сме ситуацията от началото на втори век от новата ера: Траян разширява империята до максималната й територия, наследникът му Адриан налага единно управление на огромната държава.
За сър Гибън това е началото на упадъка на империята. Тепърва ще видим ролята на брюкселските преторианци, нахлуването и възхода на новите варвари, обособяването на източен център на империята (къде ще е новата Византия?). В икономически план историческата аналогия предвещава нов стопански възход благодарение на присъединените огромни пазари с евтини ресурси и грамаден простор за растеж.
Растеж, който разглезеният и изнежен Запад все по-тежко ще управлява и все по-трудно ще преживява.
