"Защо така си завесила сега?!", "Тия съдове ми пречат, сложени така", "Те децата от теб гледат, за да са нонстоп на телефона"... Това е само част от плеядата обвинения, която чух у дома в периода на двумесечна изолация.
Да им се чуди човек на тия хора, които предполагат, че през зимата щяло да има бум на раждаемостта. Виж, за бум на разводите съм по-склонна да се съглася...
Внимателно слушайки ген. Мутафчийски, с половинката съвестно спазихме всички мерки от март до май - от ежеминутното миене на ръцете до ограниченото до побъркващ минимум излизане. Стриктно си стояхме вкъщи и подходихме повече от сериозно към изолацията, без обаче да подозираме предизвикателствата.
Скоро след началото на изолацията от миролюбивото семейство, което навлезе в този странен период ръка за ръка, вече нямаше и следа.
Първоначално затворените с нас деца генерираха енергия, която спокойно може да конкурира някоя атомна електроцентрала. Само дето белите бяха по-чести и повече на брой. И тъй като неконтролируемите ни наследници бяха общият дразнител, постоянно облъчващ ни с радиацията на своята весела младост, доста по-често влизахме в конфликт с тях, а не един с друг. Но това само отлагаше неизбежния сблъсък.
Да останеш толкова дълго време затворен с човека до себе си - 24/7 за два месеца, без никакви външни визити и почти никакво лично време, е експеримент с опасни последствия.
И аз, и съпругът ми постепенно научихме за някои неприятни черти от характера на другия, за които преди това само бегло сме подозирали или пред които инатливо сме затваряли очи.
Подобно на много други близки семейства, ние също започнахме да се подлагаме на малки, но редовни психоатаки, израз на невъзможността да се разведрим или да излеем всичко пред приятели. Забележки, които се повтаряха с честотата и постоянството на стария метод за мъчения "китайска капка".
Така скоро видях мъжа си като достоен да замести която и да е истинска свекърва с непрестанното си дуднене. Добре, че реалната беше далеч, защото тоталният психически срив и яхването на метлата към някое далечно царство (на не повече от едно КПП разстояние) беше сигурна.
По някое време дори ми се прииска да приложа на мъжа си мярката, която филмите и сериалите рекламират като ултимативното оръжие срещу мрънкащия мъжки глас - заплахата със "сух режим". Но навъсената жена, която ме гледаше от огледалото с вежди (вежда?) а ла Фрида Кало и мустак, достоен за капитан Петко Войвода, питаше подигравателно: "Това заплаха ли ще е, или подарък?".
И ето как мрънкането продължи. Отделно аз самата отвръщах със същата упоритост и настървение на всяка реплика, която идваше от благоверния. А утехата, че "и други са така" не ми вършеше много работа. Нервите ми се пропукваха, а с тях и брачният мир.
В подобни ситуации човек е най-близо до малкия дявол в себе си - онзи, който те подсеща за "докато смъртта ни раздели".
Разбира се, това са твърде крайни и нецивилизовани мисли. Просто и ние бяхме попаднали във водовъртежа на битовизмите и досадата. Вече визуализирах в главата си как нещата отиват към имуществени делби и съдебни дела, в които питаме децата с кого искат да останат, макар след два месеца изолация с тях да не сме сигурни какъв отговор ни се иска да чуем.
В крайна сметка със съпруга ми издържахме изпита, на който изолацията подложи семейните ни отношения. Докато си мрънкахме и бучахме, извънредното положение някак рязко и изненадващо свърши. Разпръснахме се по офиси, изпратихме децата в детските градини, спретнахме се и сложихме новите дрехи.
Скоро излязохме сред хора. И какво да видиш - онази приветлива двойка отпреди изолацията, която вече не беше подложена на гнет, се завърна.
Не само че се харесвахме отново, но от толкова "сдобряване" започнах да се тревожа и от въпросните прогнози за бум на раждаемостта.
Но си направихме и неизбежните изводи - че изолацията беше добро изпитание и евентуална подготовка за бъдещи подобни непредвидени ситуации. Че когато човекът отсреща е сърдит, това вероятно е само временно и свързано не само с теб, но и с много други външни фактори. Ако го изтърпиш по време на изолация, значи е голям шансът да се справите и при други кризи. А всяка криза рано или късно отминава.
