Неравенството на богатството е достигнало нови глобални крайности, надскачайки дори прогнозите от миналата година. Това показва последният доклад на Oxfam - международната организация, която търси решения за бедността и неравенството в света.
Само 62 души сега притежават богатство, колкото половината човечество, в сравнение с 80 през 2014 и 388 през 2010 г. Изглежда, че глобалният елит не само е устоял на финансовата криза, но и че богатството му като цяло е нараснало.
Възраженията срещу неравенството, отбелязва докладът, не се основават просто на желание да подобрим собствения си материален стандарт на живот.
Съпътстващото намаляване на дела в доходите на по-бедните 50% от света за 2010 показва, че въпреки че правителствата по цял свят бързат да изтъкват ролята си и да се хвалят с приноса си за глобалното "възстановяване," плюсовете от него се разпределят доста селективно.
Би било глупаво да казваме, че неравенството на доходите е продукт на либералния капитализъм от последните няколкостотин години. В историята има много примери на изключително богатство, произлизащо от привилегиите на империите и войните - римският император Цезар Август е контролирал еквивалента на 4.6 трлн. долара - една пета от общото финансово състояние на империята. Най-богатият човек в историята според сп. Time е Манса Муса - крал на Тимбукту, управлявал от 1280 до 1337 г., когато кралството му е било най-големият производител на злато в света.
Неговото състояние не подлежи на изчисление: "По-богат, отколкото който и да е би могъл да опише."
Историческите личности показват колко важни са били военната и законова сила за трупането на богатства - от земите на Чингис Хан през XIII век (някога най-голямата империя в историята), до китайския император Шендзун, който е притежавал до 30% от глобалния БВП в златната ера на властта си през XI век.
Трупането на богатства в некапиталистическите общества често е предшествано от принудително изземване - процес, известен като "примитивно натрупване".
Дали неравенството е неизбежно в човешкото общество?
В края на XIX век, еволюционни антрополози като Хенри Мейн и Люис Морган твърдят, че човешкото общество в своя исторически период може би е еволюирало от не толкова сложни форми на кланови общества, в по-сложни класови общества. През 2009 г. Елинор Остром получи Нобелова награда за изследването си на обществата със системи на "специфично обща собственост", където ресурсите се събират на едно място за благото на общността, често в противоречие на съвременната ни концепция за частна собственост.
Разработките на Остром показват, че когато условията са изгодни, тези системи - от рода на рибарници, системи за напояване, общи пасища и гори, процъфтяват - вероятно по-добре, отколкото подобни системи се поддържат чрез вертикална организация "отгоре надолу". Все още продължават споровете дали тези форми на социална организация са били разпространени през по-голяма част от историята на човечеството и дали нашите по-"неравни" форми на съвременно общество са еволюирали от тази егалитарна основа.
Няма окончателно мнение дали човешките общества винаги са били капиталистически. Мнозина твърдят, че определени характеристики на капиталистическите общества са присъствали в цялата човешка история (прочутото твърдение на Адам Смит за човешката склонност да "разменя, прави бартер и търгува"), но институциите, които съставят заедно съвременния капитализъм, със сигурност не са съществували винаги.
Във феодалните общества през Средновековието например способността на човек да трупа материално богатство е била като цяло ограничена от количеството "неща", които той би могъл да притежава в разумни мащаби. Имало е форми на кредит и разработени парични системи, но все пак - и "абсолютни" граници на това, което човек може да натрупа физически (обикновено в резултат на пряка принуда).
Хартиени пари
Днес трупането на богатства не зависи само от материални блага или реални активи като имоти, средства за производство от рода на индустриални фабрики и инфраструктура - или хора (в САЩ, по време на робовладелството, притежаването на роби е представлявало сериозен дял от личния капитал).
Икономистът Томас Пикети изтъква, че толкова много богатство в класическата литература произлиза от собственост, притежавана от ограничен брой хора, която генерира рента. В наши дни обаче нашите банкови системи с частичен резерв означават, че голяма част от парите не съществуват във физическа форма. Хартиените пари са само малка част от баланса на банката, като пасиви под формата на дългове съставят по-голямата част от остатъка.
Една от основните иновации на последния век и един от основните виновници за повишаване на неравенството според Oxfam, е ръстът на бизнеса с нематериални активи под формата на финансови инструменти. Дерегулацията на финансовата индустрия наистина е един от най-значимите процеси, водещи до нарастване на неравенството в последните години.
Годините преди голямата депресия през 30-те са били и тези на регулаторните реформи. Законът на Глас-Стийгъл в САЩ през 1933 е държал търговските и инвестиционните банки отделно едни от други, като се е поддържал строг контрол върху чуждестранните транзакции в много европейски държави.
Голяма част от тези регулации обаче са отменени в края на XX век. Преди финансовата криза, "преопаковането" на високорисковите ипотеки и последващото им търгуване на финансовите пазари са предложили идеална възможност за разполагащите с капитал инвеститори да си осигурят сериозни печалби, като в крайна сметка хеджират непосредствения риск за сметка на собствениците на недвижимост. Сега почти няма неща, които да са извън обхвата на инвестиционните пазари - от ипотеки до въглеродни емисии и спекулации за бъдещите резултати на компании. Независимо дали светът някога е бил толкова неравнопоставен, можем поне да кажем, че възможностите за трупане на богатства сега са драстично различни от тези в миналото.
Време ли е да поемем пак контрола?
Част от проблема е определянето дали светът наистина някога е бил толкова неравнопоставен, или просто нямаме достатъчно данни, за да преценим. Най-добрите изчисления произлизат от изследването World Top Incomes, като най-ранното такова е от 1918 г. във Великобритания. На тази основа - където данните могат да бъдат сравнявани между държави и методите на изчисление са стандартизирани - можем да кажем, че неравенството почти не е било толкова силно изразено от Втората световна война.
Не би трябвало обаче да правим сравнения само на база числови стойности. В крайна сметка надали можем да твърдим, че животът във феодализма, или богатството, спечелено чрез експлоатацията на природни ресурси при колонизиране на империи, са за предпочитане.
Ако можем ясно да разберем как решенията на правителствата по отношение на данъчното облагане например улесняват нарастването на неравенството, можем да бъдем сигурни, че обществото има потенциала да промени това. Ако знаем факторите, които стоят зад неравенството, и митовете, че светът неизбежно е такъв - това означава, че можем да се борим с тях.
