Голямата и важна книга на "Капиталът през XXI век" на Томас Пикети определено разбуни доста духове и се превърна в нещо като "Игра на тронове" за изкушените от икономика интелектуалци. Тъй че немалко разговори сега звучат така: дали данните от Financial Times за неточностите в данните му ще повалят и унищожат Пикети, който се сражава за доброто като принц Оберин?
Базовите тези на Пикети за момента продължават да звучат все така резонни и верни. Също така остава ясно, че въпреки че "Капиталът" постига много и доста мащабни цели, голяма част от дискусиите около него засягат аргументите на Пикети само повърхностно.
Точно като окупацията на Уолстрийт стартира политически спорове за неравенството, които бяха забранени като "класова война," Пикети в момента налива масло в огъня на всички, които имат усещането, че "трябва да поговорим за икономиката".
Което е чудесно. Защото наистина имаме нужда от такъв разговор.
Пикети показва, че богатството и разпределението на доходите става забележимо по-неравномерно - и че има притеснително обосновани аргументи, че тази тенденция ще продължава. Той дава фундамент на съмненията, че мениджърските заплати и финансовите пазари са толкова рационални, колкото уроците по основи на икономиката и страниците с редакционни коментари в Wall Street Journal са склонни да твърдят.
Той измества прицела на вниманието от общото богатство (колко голяма е пицата, ако цитираме един бивш финансов министър) до разпределението (колко големи са парчетата от пицата).
Това са само отправните точки. Има четири въпроса, които е време да започнем да задаваме, опирайки се на Пикети като отправна точка.
Кой вид неравенство е най-важен?
Информацията как се разпределят богатството и доходите е ценна, но непълна. Само фетишист се вълнува от парите заради самите пари. Реалният въпрос е дали неравенството пречи на хората да живеят толкова добре, колкото би трябвало да могат да живеят.
Неравенството е по-важно, ако никой освен богатите не може да се снабди с основни неща. Образование, здравеопазване, грижа за децата, сигурността при пенсиониране са сред тези основни неща. Социалните осигуровки буквално социализират част от разходите, свързани с пенсионирането, така че доходите в рамките на живота ви и спестяванията да имат по-малко значение (въпреки че все пак те означават много).
Обратната страна е, че Западът е склонен да приватизира все повече образованието, особено след-гимназиалното, като таксите за обучение нарастват, а финансирането на държавните университети се намалява редовно. Напълно се социализира стойността на основното и средното образование, но пък в много региони държавните училища са толкова неравностойни, че покупката на къща е по определен начин и покупка на училище. Икономическото неравенство е по-лошо, ако отнема на хората възможността за добро образование (или каквото и да е образование!).
Би трябвало да се запитаме кои стоки и услуги са толкова важни, че да ги имунизираме от неравенството, като цената им е споделена между всички, поне до някакво базово ниво.
Неравенството също така е по-лошо, когато богатството купува неща, които не би трябвало изобщо да са икономически, примерно политическо влияние. Нарастващото неравенство е причина за по-голям интерес към парите в политиката, и за по-упорита борба за реформиране на финансирането на предизборни кампании.
Какво всъщност е богатството?
Пикети приема базово стандартните счетоводни методи и техники за отчитане на богатството и доходите. Но показатели като брутния вътрешен продукт са доста извратени по същността си. Те игнорират вредите и ползите за околната среда.
Те игнорират нещата, които правим безплатно, заради приятелство или удоволствие - или заради съчетание от любов и дълг, примерно грижата за семейството. Работата до по-късно в открита мина увеличава общото богатство, но безплатен концерт, или осигурявана от общността грижа за хората в неравностойно положение - не; а общите трайни щети, които причинява мината например, не действат в нейна вреда.
Трябва да се запитаме какво желаем икономиката да разпознава и възнаграждава. Икономиката е не само система от цени, но и система от ценности, дори и ценностите да са заровени дълбоко в пластове от математика. Трябва да се запитаме кой държи богатството, без съмнение, но и преди всичко какво всъщност е богатство.
Какъв тип живот ни дава икономиката?
Въпреки че заглавието на Пикети донякъде повтаря Карл Маркс, някои от структуроопределящите му опасения са идентични с една от мишените на Маркс - Адам Смит. Пикети се възползва от романите на Джейн Остин и Балзак, за да покаже как изглежда животът в силно неравностойни общества: твърде много отива при свръхбогатите, твърде много хората се стремят към изгоден брак, липсва вяра, че живот, прекаран в усърдна работа, ще доведе до успех.
Въпреки че не го формулира по този начин, Пикети описва историята на капитализма като ера на средна класа, притисната между две аристократични ери, една в Позлатената епоха на XIX век, другата в сегашната нова Позлатена епоха.
Смит също се е вълнувал силно от социалния живот, пораждан от икономиката. Неговият аргумент за пазарите (той би казал по-скоро "комерсиалното общество") е, че те понижават гордостта на богатите и властните и дават уважение към обикновените хора и полезните умения. Той пише, че растежът на общото богатство би бил нещо лошо, ако дава на робовладелците още по-голяма власт, защото робството и други крайни форми на йерархия са насилие срещу човешката природа.
Време е да се опрем на Пикети, както и на Смит, и да се запитаме как съвременната икономика разпределя уважението. Дали неравенството ни увеличава социалната дистанция между служителите и шефовете, прави ли богатите по-арогантни и уверени в собственото си превъзходство, дали създава тревожни, несигурни служители, които се боят да не бъдат уволнени, и не могат да напуснат, защото се притесняват за здравните и социалните си осигуровки и са лишени от спестявания?
Липсата на взаимно уважение и неравенството в себеуважението са провали на икономиката, както и на демократичната култура.
От какъв вид политика се нуждаем?
Най-важното предложение на Пикети е скромен глобален данък върху богатството, подобен на данъка върху недвижимите имоти, но за финансови и други активи. Той самият нарича предложението си "утопично" и вероятно това е доста основателно. Не съществува политически орган, който би се доближил въобще до налагането и събирането на такъв данък.
Този проблем не е уникален за неравенството. Изградили сме глобална икономика, на която са присъщи систематични проблеми: неравенство, нестабилност и огромния въпрос за екологичната устойчивост. Климатичните промени и кризите на финансовите пазари са също толкова голямо предизвикателство за контрол сега, колкото и неравенството, защото те са проблеми на глобална система, лишена от управленски механизми със своите мащаби.
Приказкитге за глобално правителство естествено са утопични. Някои биха казали,че националните правителства, изграждащи глобалния капитализъм, би трябвало да са мислили повече за това, преди да създадат този проблем, но истината е, че вече е късно да спорим по този въпрос.
Хората, които се вълнуват от темата за неравенството - и от другите глобални проблеми - вероятно би трябвало да са изтрезнели при вида на реалността, че буквално всякакви дори донякъде адекватни политически реакции на ситуацията са утопични. И вероятно би трябвало да се запитат какъв вид транснационални политически движения и институции могат да реагират на глобални кризи с техния мащаб.
В последната "Позлатена епоха", голяма част от прогресивната политика бе изрично интернационална, защото се конфронтираше с глобализиран капитализъм, който излизаше извън националните граници. В новата Позлатена епоха, гражданите трябва да мислят и действат според мащабите на проблемите, дори и ако тази мисъл е по-обезсърчаваща, отколкото вдъхновяваща - поне в началото.