Всеки над 40-годишен в Нотингам с дори бегъл интерес към футбола има своя история с Брайън Клъф.
И обичайно всяка от историите съдържа някакви особено мъдри думи от Клъф, думи, които разказващият цени и помни, сякаш са мотото на живота му. "Никога не забравих какво ми каза" е често срещана фраза, когато някой ви разказва за легендарния мениджър.
Вчера се навършиха 15 години от смъртта на иконата на футболното треньорство. Човекът, който постигна невъобразими неща с Дарби Каунти и Нотингам Форест, имаше умението да изрича нещо вдъхновено и дълбоко дори в най-непринудения разговор.
Затова и спомените с него често даже не се свързват точно с футбола. Мениджърът направи чудеса с един провинциален клуб, но в Нотингам помнят малките си контакти с него, случайните срещи и секундите на общуване. Такава беше силата на неговата личност.
Освен, че беше треньор, за цял един град той беше също и учител, и духовен лидер.
Постиженията на Брайън Клъф с Нотингам Форест и Дарби Каунти са невъзможни за сравнение с тези на останалите големи имена в английския футбол - просто защото са уникални.
Да вземеш един втородивизионен провинциален клуб и да го направиш шампион на Англия би било впечатляващо. Да направиш същото с втори различен отбор би било изключително. Но да изведеш по-късно втория от тези тимове до два поредни триумфа за Купата на европейските шампиони вече е може би най-великото постижение в историята на треньорството.
Сигурното е, че никой друг мениджър не е взимал отбор от толкова ниско стъпало, за да го качи толкова високо.
Вижте само списъка с отборите, печелили КЕШ в поредни години: Реал Мадрид, Милан, Байерн Мюнхен, Ливърпул, Аякс, Интер, Бенфика и... Нотингам Форест. Последното име в списъка не просто се отличава от другите, а направо стърчи сред тях като някаква мъчителна за проумяване аномалия.
Както Жозе Моуриньо беше казал пред Sky Sports, след като посети Нотингам за пръв път: "Ходих през целия град и когато видях стадиона си казах 'Шегувате ли се - този клуб е печелил КЕШ? Два пъти?' Беше хубав стадион и хубав град, но много малко място. Размерът на стадиона наистина ме слиса".
Великите треньори не просто носят някой голям успех, те превръщат успеха в норма. 11 от големите трофеи на Нотингам Форест бяха спечелени по време на 18-те години на Брайън Клъф в клуба между 1975 и 1993 г. Отделно от трите години на местна и европейска доминация между 1978 и 1980-а, Форест игра на общо шест финала на "Уембли" между 1989 и 1992-а.
Клъф несъмнено е величие заради постиженията си като треньор (а и като футболист, с неговата кратка, но невероятно резултатна кариера с 251 шампионатни гола в 274 мача за Мидълзбро и Съндърланд. За съжаление се отказва само на 29 г. заради тежка контузия).
Но не постиженията, а личността му е нещото, което го превръща не просто във величие, а и в икона.
Той нямаше нужда да бъде скромен и смирен, за да е популярен, всъщност използваше увереност, граничеща с арогантност, за да спечели благоразположението на масите.
„Не бих казал, че бях най-добрият мениджър в историята, но със сигурност бях в топ едно" е една от най-често цитираните негови фрази. Самохвалството и самоувереността си той поднасяше с някакво намигване, с доза самоирония.
"Как се справях с играчи, които спореха с мен? Дискутирахме двайсетина минути и решавахме, че съм прав", разказваше също той. А дни преди смъртта си през 2004 г. описа Жозе Моуриньо така: "Този португалец в Челси ми напомня за мен... Само че аз бях по-красив".
По-важното е как Брайън Клъф общуваше с играчите си, защото там е доказателството, че самонадеяните му публични изказвания демонстрираха само малка част от способността му да вдъхновява.
Почти всеки футболист, играл под негово ръководство, e обсъждал как Клъф е успявал да мотивира отборите си да се чувстват непобедими.
Силните му и лаконични речи преди мачове често са продължавали под минута, но разбира се, те нямаше да имат ефект, ако играчите не са били подготвяни чисто физически през цялата седмица, за което ключова роля имаше неговият асистент, съмишленик и приятел Питър Тейлър.
Клъф и Тейлър бяха удивително дуо за английския футбол. Играеха ролите на доброто и лошото ченге, когато старши треньорът насмиташе футболистите, а после асистентът им оказваше подкрепа. Тейлър обаче умееше и да преценява потенциала на играчите, с което толкова помагаше на Клъф да изгради своите състави.
"Не съм способен да бъда успешен треньор без Питър Тейлър", каза веднъж Клъф. "Аз съм витрината отпред, той е стоката отзад".
Взаимоотношенията им бяха проблематични заради интензивността на характера на Клъф и през 1983-а двамата тотално се изпокараха до степен никога повече да не си проговорят. Тейлър обаче почина внезапно през 1990-а и Клъф беше разтърсен от новината.
От своите играчи Брайън Клъф не очакваше чудеса, но очакваше пълна отдаденост.
Ако не към него самия, то поне към клуба и привържениците. "Бяхме под напрежение да правим само едно нещо - да даваме най-доброто, което можем, нищо друго", обяснява един от футболистите Иън Бойър. "Той приемаше играчите да не могат да контролират топката, да не уцелват вратата, но не приемаше да не дадеш максимума си".
Най-големият мит е, че Клъф е бил просто палячо и шоумен. Това омаловажава пресметливостта му при всичко, което казваше и правеше, за да постигне успехи със своите отбори. Помпозните му публични прояви сваляха напрежението от футболистите, а пред самите тях той приемаше авторитарен подход, но почти винаги те разбираха и се съгласяваха с аргументите му.
Просто когато Клъфи кажеше нещо хубаво за теб, ти се чувстваше все едно можеш да спринтираш до Еверест. Когато те критикуваше пред останалите, ти се искаше да спринтираш до Еверест два пъти по-бързо, само за да му покажеш, че греши.
В последните години от живота си Брайън Клъф беше разрушен от своя алкохолизъм.
Винаги е бил алкохолик, но във финалните си сезони във Форест той вече едва функционираше като човешко същество. Сетивата му бяха притъпени, както и умението му да вдъхновява, най-славните му години отиваха все по-назад във времето.
Имаше нещо твърде логично във факта, че Форест изпадна обратно във втора дивизия, когато Клъф помаха плачейки на тълпата в последния си мач през 1993 г. Форест се върна обратно там, откъдето започна през 1975-а, преди пристигането на легендата.
Брайън Клъф беше човек, който позволяваше на състезателния си дух да замъгли даже усещането му за благоприличие. Той третираше някои играчи ужасно, мнозина намираха подхода му за безвкусен и неуважителен.
Феновете на Лийдс може дори да не го считат за голям треньор, предвид прочутите и ужасни 44 дни начело на техния любим отбор. Клъф редовно се оплакваше, че така и не получи поста на национален селекционер, но там можеше да го сполети същата катастрофа. Просто в Дарби и Нотингам той откри перфектното платно за своето уникално изкуство. Но Клъф можеше да нарисува достойна за галерия картина, само ако получи правилните за стила му четки и бои.
Друг като него няма да видим, това е вън от съмнение.
В модерния футбол той сигурно би потънал, както стана в последните му дни във Форест, защото е подходящ единствено за една отминала ера, когато страстта и душата на мениджъра бяха достатъчни, за да се постигне непостижимото.
"Надявам се да кажат, че съм допринесъл и се надявам някой да ме е харесал", така беше отговорил Брайън Клъф на въпроса как би искал да го запомнят.
Но историите за него нямат край и 15 г. след смъртта му продължават да дооформят неговия образ. А сушата в Нотингам Форест преди и след него само допринася за легендарния статут на Клъф като личност извън обичайните рамки на треньорската професия.
