Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Пеле? Той е черен и не става за футболист!

Представете си, че в щаба на "селесао" се бяха вслушали в психолога Карваляеш, който не искаше Пеле и Гаринча в националния...
Представете си, че в щаба на "селесао" се бяха вслушали в психолога Карваляеш, който не искаше Пеле и Гаринча в националния...

Когато в края на 19-и век футболната игра стъпва в Бразилия, пренесена там от британците, първоначално теренът е считан за зона, достъпна само за белите хора. И са били нужни повече шест десетилетия, чак до спечелването на първата световна титла, за да бъдат признати тъмнокожите за равнопоставени на бялата раса. Днес това ще бъде счетено за расизъм в най-дивия му вид. Но Пеле и тези преди него са били принудени да извървят един твърде горчив път във футбола.

Робството в Бразилия е премахнато през 1888 г., в резултат на което милиони получили свобода тъмнокожи хора се заселват в околностите на големите градове. Техните наследници започват да играят футбол, и най-вече тези в Рио и Сао Пауло. През 1907 г. отборът Бангу от Рио, в който преди това са ритали предимно британски техници от текстилната фабрика, става първият, отворил вратите си и за тъмнокожите.

Само че ръководството на Лига Метрополитана категорично не се съгласява да допусне хора с различен цвят на кожата от белия. Възмутени, шефовете на Бангу отказват да участват в първенството. В Сао Пауло пред тъмнокожите поставят друго условие – може да играят, но само ако са студенти, грамотни и богати.

Все пак през 1920 г. в националния отбор на Бразилия има и няколко по-смугли момчета, които участват на южноамериканския шампионат в Чили. На връщане бразилците организират мач срещу Аржентина. В Буенос Айрес тъчнокожите са посрещнати враждебно, а по време на мача срещу тях скандират "Маймуни, маймуни!".

Уругвайският журналист Паласио Зино пък ги определя като "шимпанзета", а вестникът му дори пуска карикатура на отбор с бели хора и маймуни.

А вместо да защити сънародниците си, президентът на Бразилия Епитасио Песоа нарежда следното: "Националният отбор трябва да бъде съставен от елита ни, от момчета от добри семейства, със светла кожа".

Три години по-късно футболният клуб Вашку да Гама става шампион. Той печели титлата с доста метиси и тъмнокожи играчи в състава си. Само че е освиркван на всички останали стадиони в Рио. Стреснати от силата на съперника си, останалите богати отбори като Фламенго, Ботафого и Флуминензе прокарват ново правило в лигата – там може да играят само грамотни футболисти, които знаят да четат и пишат. По тази причина Вашку да Гама не е допуснат да участва в следващото първенство.

Едва през 30-те големите клубове започват да ангажират по-масово тъмнокожи играчи.

В онези години в бразилския футбол навлиза професионализмът, и вече не се счита за толкова срамно да имаш не само бели играчи. Така много от студентите, бъдещите медици или адвокати, които дотогава са били сигурни за местата си в отбора, губят битката за титулярни места с тъмнокожите. Последните са много по-мотивирани и себераздаващи се, тъй като футболът за тях е единственият шанс да се спасят от мизерията.

Най-популярният тим Фламенго, например, ангажира най-добрите тъмнокожи футболисти за онова време: Фаусто, Домингош и Леонидас. Тримата са идоли на народа. Другите големи отбори също предприемат подобен завой в политиката си, и така в бразилския футбол се възцарява относителна "расова демокрация". Относителна, тъй като се подбират само най-добрите като Леонидас например, способен да бие задни ножици по феноменален начин.

Но пресата не пропуска да набляга на факта как произхождащият от добро семейство Паулиньо играе рамо до рамо с тъмнокожия Леонидас, мулата Оскариньо и белия Мартим.

През 1947 г. писателят и журналист Марио Фильо, на когото е кръстен стадион "Маракана", публикува книгата си "Черното в бразилския футбол", която окончателно регламентира присъствието на хората от всички раси, населяващи Бразилия, в най-популярната игра в страната.

Само че расизмът продължава да живее там повече от десет години след излизането на тази книга. Когато Бразилия губи драматично световната титла през 1950 г. на "Маракана" срещу Уругвай (1:2), националната трагедия се сравнява с тази от атомната бомба над Хирошима. Трябва бързо да се намерят виновници за катастрофата. Кои са най-удобни? Тъмнокожите, разбира се.

На преден план избутват вратаря Барбоса и защитниците Бигоде и Жувенал. По-леко мината голямата звезда Зизньо, макар че дълги години след това си изключва телефона на всеки 16-и юни. Първите двама са изхвърлени от националния отбор, а Барбоса изиграва само още един мач. Тъмнокожите футболисти се оказват обвинени, че поради расовия си произход не са издържали на напрежението на световното първенство, и не могат да се справят както трябва с противника.

Подложеният на тормоз Бигоде бяга от Рио, а впоследствие сменя още няколко адреса. Жувенал завършва живота си в порутена барака.

Съсипан от гнева на пресата и запалянковците, Барбоса цял живот ходи като дамгосан. Сочат го с пръст по улиците като черния грешник, разплакал народа. Известна е фразата му, изречена през 1993 г.: "В Бразилия най-тежката присъда за извършено престъпление е 30 години. Аз си плащам вече 43 за някакъв грях, който дори не съм извършил”.

Заради него гледат с лошо око и на другите тъмнокожи вратари в Бразилия. Талантливият Барбосиня например, който пази на Коринтианс, е пребит зверски от привържениците на собствения си отбор след една загуба от Палмейрас. Обвиняват го, че е продал мача. "Малкият Барбоса", както го наричат, хвърля ръкавиците и напуска...

На световното първенство през 1954 г. отборите на Унгария и Бразилия изнасят четвъртфиналния "мач на срама", в който футболистите от двата отбора се сбиват няколко пъти на терена. Кой се оказва виновен? Изтласкват под прожекторите тъмнокожия Диди. За пореден път представителите на тази раса търпят обвинения, че не могат да си сдържат нервите.

Четири години по-късно, преди световното първенство в Швеция, психологът на националния отбор на Бразилия Жоао Карваляеш се обявява против това в състава да бъдат включени 17-годишният Пеле и кривокракия чудак Мане Гаринча.

За първия твърди, че като тъмнокож и млад е със слаба психика, и ще рухне от напрежението. Мулатът Гаринча пък е описан като "нискоинтелигентен, с липса на агресия". Все пак треньорът Висенте Феола ги взима на световното, но в първите два мача ги държи резерви.

Чак в третия двубой срещу СССР, когато класирането на Бразилия напред е заложено на карта, Пеле и Гаринча влизат в игра, за да очароват всички със способностите си при победата с 2:0. До края на шампионата Пеле вкарва общо шест гола. Гаринча играе като дявол по крилото, и се отличава с две възлови асистенции във финала срещу Швеция (5:2) при спечелването на титлата.

Чак тогава футболна Бразилия проумява какво "черно злато" притежава. Всички скрупули отпадат окончателно.

 

Най-четените