В началото на февруари месец от печат излезе автобиографията на Иън Райт - "Футболът, моят живот", издание на фен клуба на Арсенал в България.
Книгата е една искрена изповед, която връща читателя години назад във времето на романтичния футбол на Острова, ще разкаже забавни истории от съблекалните на Кристъл Палас, Арсенал и английския национален отбор. Иън Райт раказва с детайли за тежкото си детство, проблемното си юношество, засяга вечни теми като - расизма, футболните агенти, света на шоубизнеса и още .
Насо Русков остави част от душата си в превода, двама редактори го полираха до съвършенство, а предпечатът и печатът бяха поверени на доказани професионалисти в книгоиздаването.
Първият откъс, който публикуваме, е посветен на тежкото детство на легендарния нападател.
"По онова време обстановката вкъщи можеше да бъде описана единствено като ужасна.
Отначало животът у дома не беше толкова лош. Роден съм в Уулуич, Югоизточен Лондон, през 1963-та. Нещата, общо взето, бяха окей, докато не се преместихме в Търнам, в жилищния комплекс Онър Оук в Брокли, когато бях някъде шест-седемгодишен.
Първоначално в Търнам бяхме само аз, по-големият ми брат Морис и майка ни. Баща ми ни беше напуснал осемнайсет месеца след раждането ми. Не може да се каже, че ми липсваше, тъй като почти не го помнех. И сега го познавам съвсем бегло, макар че сме се виждали няколко пъти. Малко след като се преместихме в Търнам, у дома се нанесе доведеният ми баща. Едър и цапнат в устата мъжага, той беше заклет комарджия и пушач на трева. Беше ме страх от него. От самото начало даде да се разбере, че не ме понася, макар че с Морис не се държеше толкова зле.
След това най-големият ми брат, Ники, когото мама беше оставила в Ямайка, се присъедини към нас в Лондон. Той беше свестен, но почти два пъти по-голям от мен и от друга държава, така че трудно намирахме общ език. Дори днес не бих казал, че сме много близки, въпреки че впоследствие, когато имах възможност, се погрижих и за него.
С идването на Ники най-проблематично за мен стана спането. По принцип двамата с Морис спяхме в едно двойно легло, а когато Ники дойде, трябваше да го делим на три и аз се озовах по средата. Беше много гадно! Докоснех ли случайно някой от батковците с тяло, получавах зверски шут или лакът от тях, затова трябваше да спя почти неподвижен, с ръце, изпънати край тялото. Понякога отивах в спалнята на мама и се опитвах да си легна при нея или поне на пода до леглото ѝ. Тя обаче ми се караше и ме пъдеше, така че обикновено спях на земята в нашата стая.
Положението се влоши драстично след раждането на доведената ми сестра. Ужасна твар!
От малка ми погаждаше гнусни номерца, понеже знаеше, че татко ѝ винаги беше на нейна страна. Ако например Дион си харесаше нещо, с което си играех аз, тя тутакси се разпищяваше. Баща ѝ веднага довтасваше, за да ми се накара или да ми плесне един зад врата, без да го е грижа дали изобщо съм виновен. Тогава тя се разквичаваше още по-истерично, той започваше да ми крещи, а аз - да рева! Имаше период, в който всеки божи ден ядях бой или ме разплакваха. Дион така и не се промени. Продължава да е същият злобен егоист, гледа си само личната изгода и почти съм я изолирал от живота си.
Доведеният ми баща беше отвратителен грубиян и безделник, който по цял ден пафкаше джойнт и се държеше гнусно с всички, освен с дъщеря си. Знаеше, че двамата с Морис обичаме футбол, но ни забраняваше да гледаме Match of the Day. Понеже спяхме в стаята с телевизора, той ни караше да се обърнем към стената - така чувахме звука, без да виждаме картината. Доста садистично постъпваше!
Неотдавна с Морис си говорихме за това и той сподели, че когато ме види по телевизията в Match of the Day, си спомня колко много съм плакал като малък, задето не са ми давали да гледам предаването.
Доведеният ми баща имаше много зъл поглед, с който допълнително ни стряскаше. Обикновено след като ни се беше накарал, започваше да ме гледа лошо. Това продължаваше, докато ме сплаши и отвърна очи. После, когато имах смелост отново да надигна глава, виждах, че продължава да ме гледа така. Никак не беше приятно.
Той се държеше адски зле и с майка ми. Редовно я биеше, което само по себе си беше ужасно, но още по-лошо го правеше това, че тя е дребна на ръст жена! Той беше висок около метър и деветдесет, а майка - метър и шейсет. Мразех го, защото я биеше жестоко. Страх ме беше да не я убие и когато я почваше, Морис ми запушваше ушите или ме извеждаше от стаята, за да не гледам. Неотдавна го видяхме - вече изглежда много слаб и немощен. Не изпитвам никакви чувства към него, нито пък към доведената ми сестра.
През този кошмарен период майка ми започна да се налива с онези лилави кутии Tennent's Super - доста силна бира. Ставаше ужасна, когато се напиеше, и се държеше много кофти с нас. За пръв път чух понятието "прекъсване на бременност" от нейната уста, когато ми крещеше, че така трябвало да постъпи с мен. Нямах идея за какво говори, но по тона ѝ усещах, че не е нещо хубаво.
Не знам какви ги е дрънкала на Морис, но на мен ми повтаряше, че той е по-добрият ѝ син и неин любимец. Понякога наистина беше безпощадна към мен. Веднъж, когато още бях малък, един мой приятел на име Ерол ни беше на гости ѝ я попита: "Защо сте толкова лоша с него? Един ден може именно той да се грижи за вас".
Представете си колко зле е било положението, за да ѝ го каже едно дете. На всичкото отгоре той излезе прав - аз бях онзи, който в крайна сметка осигури безоблачно съществуване на майка ни.
Тя нито се интересуваше от успеха ми в училище, нито ме насърчаваше да следвам футболната си мечта. Дори напротив - порицаваше увлечението ми, като ми повтаряше, че нямам шанс и само си губя времето. Най-обичаше да ми казва: "Мнозина са звани, но малцина избрани!". По-късно твърдеше, че по този начин е искала да ме амбицира, но това просто не е вярно. Правеше го, за да ми смачка самочувствието. Изпращаше ме с тези думи всеки път, когато отивах на проби в Брайтън - излизаше на балкона и се провикваше, докато се изгубя от погледа ѝ. Определено не беше, за да ме амбицира!
Дълго време не си давах сметка, че детството ми е различно от това на повечето ми връстници. Вярно, че не бях особено щастлив, но смятах, че с всички е така. В един момент обаче започнах да откривам разлики. Забелязах, че другите деца карат велосипеди, а ние нямахме, защото майка ни не можеше да си позволи да ни купи. Отначало си мислех: "Е, няма как, това е положението". После обаче започнах да си обяснявам нещата по друг начин - еди-кой си има колело, защото родителите му бачкат здраво, майка му даже на две места! Когато бяхме съвсем малки, нашата майка също ходеше на работа, но щом се пропи, заряза всичко. Докато тя се наливаше, доведеният ни баща по цял ден пафкаше джойнт и играеше комар. Започнах да се възмущавам от тях, защото в моите очи те не полагаха същите усилия като другите родители.
Морис винаги ми помагаше най-много. Грижеше се за мен, доколкото можеше, макар че не искаше постоянно да съм лепнат за него. Като всеки батко и той се срамуваше от по-малкия си брат. Аз пък го боготворях. На него дължа всичко. Морис беше роден да играе футбол - еднакво добър с двата крака и силен с глава, той можеше всичко с топката и постоянно ме бъзикаше, че нищо не става от мен.
А аз търсех единствено неговото признание. Копнеех да ми каже: "Да, добър си". Това ме караше да полагам двойно повече усилия. Той никога не ме хвалеше, макар че видимо се гордееше с мен, когато вкарвах по пет гола в някой от турнирите, на които ме водеше, и отнасях приза за най-добър играч. Или пък когато ходехме на гости на нашите братовчеди в Хайтфийлд и ми викаха "Малкия Пеле". Най-важното беше, че ме водеше по турнири, макар да съм сигурен, че му се щеше по същото време да прави нещо друго."
