14 март, 2014 годна, първенството на САЩ по лека атлетика на закрито. Кейла Монгомъри, в златен екип, бяга на финала на 5000 м. Треньорът й, Патрик Кромуел, гледа от трибуните и когато Кейла минава покрай него, успява да извика няколко надъхващи думи.
Кейла е една от най-добрите млади бегачки на дълги разстояния в страната. Но по-интересното в историята й започва с края, а не с началото на състезанието.
След всяко състезание Кейла припада в ръцете на треньора си, който я чака на финалната линия. Патрик Кромуел е свикнал – поема я и я изнася на ръце от пистата, защото краката на Кейла буквално отказват.
Кейла Монгомъри страда от множествена склероза (МС), а една от основните причини за отключването на симптомите на болестта е повишената температура на тялото. След всяко състезание Кейла не може да чувства краката си, трябва да бъде изстудявана с торби лед и да поеме голямо количество вода, за да възстанови телесната си температура.
Като дете, никой от родителите й не е смятал, че Кейла може да се занимава със спорт. Обичала е да си играе сама вкъщи, да играе с плюшените си играчки, да пробва различни дрехи (като на модно ревю) и да оцветява. Точно защото е била много срамежлива родителите – Кийт и Алисия Монгомъри – я окуражават, понякога дори притискат, да пробва различни спортове.
Накрая, Кейла започва да играе футбол и се научава да обича спорта. Когато е на 14 г. и тъкмо влиза в гимназия, Кейла усеща изтръпване в краката си и разбира, че нещо не е наред.
„Една вечер, след мач, усетих изтръпване в пръстите на краката си. Казах на мама, че имам странно усещане в краката си. Бях в шок. Не знаех какво става“, разказва с лека усмивка сега Кейла, но нещата тогава избощо не били толкова забавни.
След направен ядрено-магнитен резонанс (ЯМР) през октомври 2010-а докторите я диагностицират с МС. Три години и половина по-късно майката на Кейла, която преди това се е грижела за болни хора по домовете им, си спомня, че трудно си е поемала въздух след лошата новина.
Множествената склероза е заболяване, при което имунната система атакува нервните клетки. Връзката между главния и гръбначния мозък, както и с останалите части на тялото, се затруднява. За болестта няма лек.
Както при повечето хора в подобно състояние, мисълта „защо точно аз“ е една от основните, които минава през съзнанието на Кейла.
„Плаках много. Не пусках никого в стаята си. Исках да съм сама. Бях ядосана. Не разбирах защо нещо такова се случва точно на мен. Не се сетих за нищо, което съм направила грешно. Нещо, заради което да бъда наказана. Защо се случваше това?“.
В първите осем месеца след диагнозата Кейла не усеща краката си. Благодарение на лекарствата, бавно и постепенно започва да връща чувствителността си.
Кейла обаче трябва да зареже футбола заради сблъсъците. Затова започва да тренира лека атлетика. Там се запознава с треньора Патрик Кромуел, който я описва като бегач „под средното ниво“. Кейла обаче е непреклонна. Иска да тренира, иска да стане по-добра, а Кромуел не прави нищо друго, освен да повярва във възможностите й.
Кейла не чувства нищо от кръста надолу по време на бягането. Някои от съперничките й смятат това за предимство. Усещането в краката обаче е изключително важно при бегачите. Така че – това се явява не предимство, а поредното препядствие, което Кейла трябва да премине.
От бегач „под средното ниво“, през най-бързото момиче в гимназиалния отбор, до тренировки с момчешкия отбор, а накрая – една от най-бързите атлетки в цялата Северна Каролина.
През цялото това време има един глас, който я мотивира – този на треньора й.
„Той ми е като баща. Шантав, леко смешен баща. Притиска ме, мотивира ме. Вярвам му напълно“. Точно когато прекосява финалната линия и е загубила всякакво чувство в краката си, Кромуел е там, за да я хване. Кейла припада в ръцете му и процедурата по нейното изстудяване започва.
„Опитвам се да не правя сцени на пистата, но най-вероятно така се получава. Опитвам се да се възстановя възможно най-бързо. След известно време отново мога да се изправя“.
След като телесната й температура се нормализира, симптомите на МС отшумяват, а критичният епизод не нанася постоянни вреди на тялото й. Това е просто цената на спорта й Кейла е готова да я плати.
„Понякога ми е трудно да гледам. Тези епизоди ми напомнят, че има МС“, казва баща й, Кийт Монгомъри.
Май, 2014 година, щатското състезание на Северна Каролина на открито – последното състезание за Кейла в гимназиалните й години. Започва състезанието на 3200 м.
„Паднах... Спънах се. След това се преобърнах. Леко се усмихнах вътрешно: „Колко иронично“. Беше трудно. Неочаквано си на земята. Трябва да догониш другите, но те вече са напред. Успях да ги настигна. За окол отри обиколки бягах зад лидерките, но исках да ускоря темпото“.
И го прави. Повежда колоната. По-малко от обиколка преди финала има преднина пред втората – Бианка Бишъп. Кейла знае, че Бианка ще направи силен финален спринт, затова дава всичко от себе си.
И успява. „Прекосих финалната линия и бях толкова щастлива“, казва Кейла. Веднага след финиширането, както винаги, Кромуел я поема на ръце, Кейла крещи „помогни ми, помогни ми, моля те“. Но както самата тя казва: „Не мога да си представя по-добър край на последната ми година“.