Според мнозина Йонми Парк е късметлийка - когато тя е на 13 години, семейството ѝ успява да избяга от Северна Корея.
Впоследствие живее за кратко в Сеул, след което се пренася в държавата, която смята за Обетована земя - Съединените американски щати. В момента младата жена е утвърден лектор на тема човешки права и свободи и автор на автобиография със заглавие "За да живея", която разказва за бягството ѝ от КНДР.
В гимназията обаче Парк осъзнава, че в САЩ далеч не цари свободата на словото, която е очаквала, а преживяването ѝ в университета затвърждава крайно негативните ѝ впечатления.
Корейката забелязва, че учителите в гимназията ѝ в Ню Йорк старателно избягват определени теми.
Йонми говори подробно за впечатленията си пред Fox News, където отбелязва, че преподавателите непрекъснато предупреждавали възпитаниците си да не говорят по някои въпроси и им обяснявали, че тази или онази книга не си заслужава четенето, просто защото е спорно от модерна гледна точка произведение.
Когато е приета в Колумбийския университет - учебно заведение от Бръшляновата лига и най-стария университет в щата Ню Йорк - Парк решава, че нещата ще са различни.
Вместо това се сблъсква с още по-голяма цензура и криворазбрана политическа коректност. "Дори и в Северна Корея не е толкова шантаво, колкото тук!", възкликва тя пред Fox News.
"Буквално прекосихме пустинята Гоби, за да бъдем свободни, а сега осъзнавам, че не съм свободна", допълва Йонми.
В Колумбийския университет студентката научава, че има "безопасни" и "опасни" теми и вторите е най-добре въобще да не бъдат засягани. Всяка дискусия, която възниква по време на лекциите, е внимателно модерирана от професорите.
"Те ни обясняваха, че всеки проблем е заради привилегированите бели мъже", посочва севернокорейката.
Много от лекциите започват с въпрос на преподавателя като какъв се самоопределя всеки студент и как предпочита да се обръщат към него - с "той/тя" или с "те/тях". Парк забелязва, че с напредване на времето все повече нейни колеги започват да използват "те/тях", което според нея се дължи на страха от социално отхвърляне.
Йонми пък често забравя за предпочитанията на околните и ги нарича със стандартните местоимения, което ѝ докарва куп критики и упреквания. Същото количество негативни реакции тя предизвиква и с литературните си предпочитания, сред които са писателки като Джейн Остин и сестрите Бронте.
"Казах на една професорка, че обожавам тези книги, а тя ми отвърна, че те налагат колониален начин на мислене, омраза към жените и расизъм", обяснява Парк.
Тя казва още, че въпросната преподавателка даже се е опитала напълно да я откаже да чете класическа литература, защото произведенията влияели много силно на подсъзнателно ниво.
"Плащах цяло състояние, а се забърках в такава лудост. Накрая се научих просто да млъквам и да не споря", оплаква се Йонми.
Тя допълва, че е смятала Америка за съвсем различна страна, докато накрая се оказва, че между САЩ и Северна Корея има прекалено много сходства. Парк посочва, че е видяла толкова прилики между двете държави, че започнала сериозно да се плаши.
Севернокорейката е удивена как на Запад има толкова много хора, които доброволно се самоцензурират и принуждават и околните охотно да правят същото.
Йонми прави и друг паралел по време на интервюто си - тя посочва, че по време на държавни преврати се отнемат права и свободи, но в САЩ няма преврат и американците по собствено желание избират да мълчат и да се отказват от правата си. "Американците се държат така, сякаш са им промили мозъците", допълва Парк.
Младата жена заявява, че се притеснява не само от това, което вижда в момента в Щатите, но и от бъдещето на САЩ. "Тези хора не осъзнават, че сега отнетите им свободи може и никога повече да не им бъдат върнати", смята тя и допълва: "Северна Корея е ненормална държава, но не е чак толкова ненормална!".
Парк все пак има база за сравнение - едно от първите неща, на които я учи майка ѝ, е да не говори и дори да не шепне.
Семейството на Йонми ѝ обяснява, че в КНДР дори и птиците и мишките могат да я чуят и че най-опасният орган в човешкото тяло е езикът. Така тя от малка се учи, че да казва "неправилни" неща може да ѝ коства живота. Освен това припомня, че в Северна Корея хората нямат достъп до интернет и трудно навлиза информация от външния свят.
Така например като малка Парк си мисли, че всички, включително и лидерът Ким Чен Ун, умират от глад. Когато с майка си и баща си успява да стигне до Южна Корея и вижда кадри от родината си, тя осъзнава, че Ким е огромен в сравнение с истински гладните севернокорейци.
"Ето това е да ти е промит мозъкът", казва в заключение Йонми.
