Куба се намира в една от най-тежките си кризи от десетилетия насам - комбинация от енергиен срив, икономически натиск и нарастваща политическа несигурност, която поставя под въпрос бъдещето на управлението в Хавана.
На този фон властите обявиха, че ще освободят 2010 затворници - най-мащабното подобно решение от години, което цели да намали разходите за издръжка на затворите в страната.
По официални данни помилванията са на база добро поведение, здравословно състояние и характера на извършените престъпления, като в списъка не влизат осъдени за убийства, тежки телесни повреди, сексуално насилие или "престъпления срещу властта", предава "Си Ен Ен".
Сред освободените има млади хора, жени, възрастни над 60 години и чужденци. Формално решението е обвързано с великденските празници, но идва в момент, в който страната е под силен външен и вътрешен натиск.
Правозащитни организации като Human Rights Watch от години критикуват Хавана заради системното задържане на дисиденти, журналисти и политически опоненти. В този контекст масови освобождавания често се разглеждат и като инструмент в по-широки политически и дипломатически процеси.
Подобен случай имаше и в началото на 2025 г., когато Куба освободи над 500 затворници след преговори със САЩ и Ватикана - сделка, която впоследствие беше отменена след завръщането на Доналд Тръмп в Белия дом.
Именно политиката на Вашингтон в момента е един от основните фактори зад задълбочаващата се криза.
През последните месеци администрацията на Тръмп на практика прекъсна ключовите доставки на петрол към острова - най-вече чрез натиск върху Венецуела и чрез заплахи със санкции към държави, които биха могли да снабдяват Куба с гориво.
Така страната, която почти изцяло разчита на вносен петрол за производство на електроенергия и транспорт, се оказа в ситуация на остър недостиг.
Ефектът е пряк и болезнен. Само през март Куба преживя две общонационални спирания на тока. На регионално ниво обаче прекъсванията на електрозахранването вече са част от ежедневието.
В столицата Хавана електричеството често спира за до 12-15 часа на ден, а в някои провинции хората остават без ток и повече от денонощие.
Причината не е само липсата на гориво, но и остарялата енергийна инфраструктура, която от години страда от недостиг на инвестиции.
Последствията се разпростират далеч отвъд енергетиката. Недостигът на гориво блокира доставките на храна и вода, а логистиката на страната се разпада.
Боклукът се трупа по улиците, защото камионите нямат гориво. Болниците ограничават операции и отлагат лечения. Общественият транспорт е силно редуциран, а много хора са принудени да се върнат към базови методи на оцеляване - включително готвене на дърва.
"Кризата унищожава всеки аспект от живота", казва журналистът Ед Огъстин от Хавана, цитиран от "Ал Джазира". "Кубинците живеят в непоносими условия и това очевидно е част от целта на тази политика."
Организация на обединените нации вече предупреди за възможен хуманитарен "колапс" в страната.
Според редица анализи икономическите санкции имат директни човешки последствия.
"Трябва да се каже ясно: санкциите убиват", подчертава Огъстин, позовавайки се на изследвания, които свързват подобни мерки със стотици хиляди допълнителни смъртни случаи годишно.
Най-тежко е положението при децата - в страната се отчита ръст на детската смъртност заради липса на лекарства, хранителни добавки и достъп до медицински грижи.
На този фон Тръмп не само не отстъпва, но и засилва реториката си.
"Изградих тази велика армия. Казах: Никога няма да ви се наложи да я използвате. Но понякога се налага. И Куба е следващата", заяви той, намеквайки за възможни военни действия.
Въпреки това на практика Вашингтон демонстрира известна гъвкавост, като пример за това беше решението в края на март да бъде допуснат руски танкер с петрол до острова, макар официално да твърди, че това не представлява промяна в политиката.
Историческият контекст е добре познат. След революцията от 1959 г., водена от Фидел Кастро, САЩ налагат икономическо ембарго върху Куба - едно от най-дългите в съвременната история.
Въпреки периодични опити за затопляне на отношенията, включително при администрацията на Джо Байдън, курсът отново е рязко затегнат.
Вътрешнополитически властта в Хавана също се намира в деликатна ситуация.
Макар президент да е Мигел Диас-Канел, реалната власт остава концентрирана в Комунистическата партия на Куба и в тесния кръг около фамилията Кастро. Особено влияние има Раул Кастро, както и военният икономически конгломерат GAESA, който контролира значителна част от икономиката.
Диас-Канел, първият лидер извън фамилията Кастро от 1959 г. насам, управлява в изключително неблагоприятен период, белязан от икономически срив, пандемия, протести и масова емиграция.
През 2021 г. страната беше разтърсена от най-големите протести от десетилетия, а отговорът на властите с арести и репресии допълнително подкопа доверието в управлението.
Днес Куба губи значителна част от населението си в нова миграционна вълна, невиждана от 60-те години. Според анализатори страната вече е загубила около една десета от населението си.
Варианти за следващ лидер вече се обсъждат:
- Оскар Перес-Олива Фрага - роднина на Раул Кастро и бързо издигащ се политик;
- Раул Гийермо Родригес Кастро ("Раулито") - внук на Раул Кастро;
- Роберто Моралес Охеда - високопоставен партиен кадър.
Въпреки това смяната на президента не се разглежда като реална системна промяна.
"Можете лесно да замените Диас-Канел и това няма да промени нищо", казва Себастиан Аркос. Потенциалните наследници - независимо дали от фамилията Кастро или от партийния елит - биха запазили съществуващия модел.
Така Куба се оказва в класически геополитически капан - между натиска на САЩ за реформи и нежеланието на управляващите да отстъпят власт. Вашингтон също е в сложна позиция - между желанието за промяна и риска от хуманитарна катастрофа и нова миграционна криза.
"Гледката на хиляди кубинци в малки лодки към Флорида не е нещо, което Тръмп иска", казва анализаторът Орландо Перес.
Засега радикална промяна не изглежда да е непосредствена.
Но с нарастващия икономически натиск, задълбочаващата се криза и вътрешните напрежения, въпросът вече не е дали, а кога системата ще бъде принудена да се адаптира.
