Дните преди Коледа за някои са период, изпълнен с доброволно слушане на коледни песни и доброволно посещение за подаръци в мола. За мен са еквивалент на онова, което вярващите в хороскопи наричат Сатурнова дупка.
Според тях, вярващите в хороскопи, човек преди рождения си ден изпада в специфично чувство на апатия, умора и тъга.
Е, аз изпадам в горе-долу същото, само че с малко по-различна симптоматика:
Имам 8 активни чата във Facebook, в 7 от тях отговарям само с "Хаха", "Да" и "Не".
Не знам каква е тази тотална липса на малшанс (по Стойчо Стоев), но точно когато желая да си общувам само с телевизора, който е на кулинарен канал, всички се сещат за мен.
Те са решили, че именно сега трябва да ме питат как съм, къде ще съм на Нова година, какво мисля за международното положение, как е новата прическа на Тейлър Суифт и дали намирам проблем в размножаването на самоковския сладък батат.
А аз чета през три реда, прецъквам нервно чатовете и хвърлям по някой емотикон и изкуствен смях, за да покажа, че все пак съм донякъде ангажирана в диалога. Донякъде! В единствения чат, в който съм истински активна, се обсъжда къде ще пием бири в петък.
Мозъкът ми отказва да функционира.
Това са дни, в които ако ме попитат колко е 2 + 2, отварям Excel, за да пресметна. В магазина спокойно мога да дам 50 лева за два картофа, без да очаквам ресто.
Мозъкът ми си е сложил табелата "Ще се върна след 15 минути" и всъщност ще си възвърне нормалния капацитет някъде около Йордановден, когато и последната сарма, къс баница и десерт са останали в историята.
С настъпването на коледния (с)дух губя и способността си да правя няколко неща едновременно, например да дишам, да ходя и да говоря в една и съща секунда. Мога само две от три, тоест, ако ходя и дишам, не мога да говоря, сори, нот сори.
Обработването на големи обеми от информация ми е напълно невъзможно и най-мащабното нещо, което мога да изпълня прецизно, е списъкът за пазаруване. Все още се справям с кафе машината, макар че това до огромна степен е инстинкт за оцеляване.
Мислено съм другаде.
Което обяснява предната точка.
Физически съм на удобния си офис стол и гледам псевдоангажирано в монитора си, но ментално съм на маса пред тенджера със сарми и с едната ръка греба от нея, а с другата тъпча пето парче питка в устата си и се чудя дали не съм погълнала без да искам паричката.
Физически съм в метрото, което предколедно се пръска по шевовете, психически съм на дивана, завита с одеяло на лабубута и загледана в концерт на Андре Рийо. Но пък точно там и тогава клетка от мен ще усети как ми минава коледният (с)дух.
