"Покойници, вий в други полк минахте,де няма отпуск, ни зов за борба,вий братски се прегърнахте, легнахтеи "Лека нощ" навеки си казахте - до втората тръба."
- Иван Вазов, "Новото гробище над Сливница"
Едва ли има някой в България, който да не е чувал знаменитото стихотворение на Иван Вазов, посветено на героичната победа на българската армия в Битката при Сливница, с която на практика се печели Сръбско-българската война.
В галерията можете да видите някои от най-значимите личности, помогнали за извоюването на решаващата битка при Сливница. Поклон към тях и към всички останали, които са участвали дейно в този велик момент от българската история!
Тя често е наричана войната на капитаните срещу генералите заради младостта и липсата на опит у българските войски, който буквално дни преди сраженията се оказват без върховно командване. Русия, която дотогава подкрепя младата българска армия с висши офицерски кадри, с цел създаване на самостоятелна войска, изтегля своите инструктори заради неприемането на Съединението.
По този начин младите български военни са оставени да се оправят сами срещу значително по-опитната и обучена сръбска армия. Нещо повече, никой не очаква агресия от Запад и в голямата си част българските сили са струпани по южната граница с Османската империя.
Така в края на месец октомври сръбските войски завършват съсредоточаването си по границата, а на 2 ноември, под предтекст, че български части са нападнали пограничните райони, Сърбия обявява война на България.
Българският княз Александър Батенберг издава манифест до целия български народ, в който призовава "всеки българин, способен да носи оръжие, да дойде под знамената да се бие за своето отечество и свобода, за защита на земята ни от нахлуването на нападатели".
Сръбската армия е значително по-голяма като численост, по-добре въоръжена, по-добре обучена, с уредено снабдяване и екипировка. От българска страна единствената надежда са завърналите се около 40 млади офицери, обучени до момента от руските военни академии, които са завършили само месец преди това.
Самата българска армия е неопитна, зле екипирана, зле въоръжена и с недостатъчно боеприпаси. За сръбския крал Милан всичко това изглежда като една лесна победа, след която ще си пие кафето на центъра на София. Такова нещо обаче така и не се случва.
Въпреки настояването на княза и на зам.-началник Щаба на българската армия, капитан Стефан Паприков да се отстъпи София на сърбите без бой и да им се даде генерална битка на Вакарелските височини, командирите във военния съвет са категорични - или ще има битка при Сливница, или въобще няма да се водят сражения.
Решаващото сражение в тази война е битката при Сливница, провела се между 5 и 7 ноември 1885 г. Фронтовата линия при Сливница е разделена на 3 части - десен – от височината Леща до шосето Драгоман-Сливница; централен – от шосето до с. Алдомировци; и ляв – от Алдомировци до с. Братушково. Дължината и по права линия е около 20 км.
Трите позиции са командвани съответно от капитан Михаил Савов (ляв фланг - 6 дружини, 2 батареи и 2 ескадрона), капитан Андрей Блъсков (център - 4 дружини и 2 батареи) и ротмистър Атанас Бендерев (десен фланг - 7 дружини и 2 батареи). Сраженията се водят в района на град Сливница и село Алдомировци, местностите Три уши и Мека црев
Съотношението на силите в началото на битката е 12 000 българи срещу 25 000 сърби като българите разполагат с артилерия от едва 40 оръдия.
Самата битка започва на 5 ноември. Още в 9 часа сутринта сърбите започват да напредват към българските позиции.
Батареята на капитан Георги Силянов обаче успява да ги отблъсне бързо, без да дава жертви, като същевременно български войнци успяват да заемат Мало Малово и Мека Цръв по заповед на княз Александър I Батенберг.
Сражението се води предимно на този фланг, като сърбите извършват постоянни нападения, но без успех. Въпреки малкото артилерия, именно оръдията помагат много на пехотната войска, чрез усилен огън, но въпреки това десният български фланг се изтегля до укрепените позиции поради липса на боеприпаси.
В центъра и на левия фланг също са удържани позициите. По-късно през деня сръбската Моравска дивизия заема гр. Брезник, но забавянето в придвижването им дава възможност на българските подкрепления от Тракия да пристигнат.
На 6 ноември битката започва добре за българите, които разбиват сръбските части в края на десния фланг при селата Ропот и Комщица.
Поручик Атила Зафиров и войниците разбират, че сърбите не са успели да обходят десния фланг на българите. По този начин той предизвиква паника в сръбското главно командване, което помислило, че срещу него настъпват големи български сили по долината на Калотинска река.
Нещата на левия фланг на българската войска обаче далеч не изглеждат толкова добре. Сръбската Моравска дивизия с многобройни сили превзема Брезник и се насочва към левия фланг на българските позиции в Сливница. Осъзнавайки важността на Сливнишката позиция за цялото сражение началникът на щаба на армията капитан Рачо Петров дава заповед на Радомирския отряд да атакува на всяка цена.
Въпреки изключително неравните сили капитан Стефан Кисов изпълнява заповедта. С по-малко от 2000 бойци, при съотношение 1:6, той напада. Сръбската дивизия разбива отряда на Кисов, обаче, ангажирана в бойни действия, не успява да достигне в заповядания срок Сливнишката позиция, което дава време за прегрупиране на българските сили.
На 7 ноември, след нови попълнения и в двете страни, сърбите достигат 40 000, а българите 32 000.
Тогава е и важната битка при село Гургулят. Спряната предния ден Моравска дивизия предприема ново настъпление през Брезник, Гургулят и Делян, след като влиза в село Златуша, получава изненадваща атака от осемте оръдия от артилерията, която е над с. Гълъбовци.
Капитан Христо Попов и воденият от него отряд се срещат с Моравската дивизия и успяват да я разгромят. С атака "на нож" отблъскват сърбите с 4 километра. Така опасността от обход на левия фланг е ликвидирана.
На десния фланг при Сливница, българите атакуват височината Три уши. Започват с огневи бой между българските части, заели Мека цръв и сърбите от Дунавската и Дринската дивизия. По това време сръбските войски на северния фланг се съвземат и си връщат част от изгубените терени. Българите контраатакуват. Капитан Марин Маринов - командващ Бдинския полк, нарежда щикова атака - "На нож" като сам повежда бойците си и загива в боя.
По-късно Бдинският полк е подкрепен от плевенските дружини и една батарея. Развихря се ожесточена борба за надмощие, но сърбите не успяват да издържат и обръщат в бяг, от тук нататък ходът на сражението е решен. Оттук идват легендите за българското "Ура" и влизането в бой с "Шуми Марица" на уста, които подплашват по-многобройната сръбска армия.
За атаката най-красноречиво говори сръбският капитан Нешич:
"Видях и доста дълго гледах това събитие, което наистина ме потресе, когато видях безогледното налитане на българите и разстроеното и безредно отстъпление на нашите разбити части... Буйният и безогледен налет наистина ни изглеждаше нещо непознато."
По обяд на 7 ноември българите минават в настъпление. Отрядът на капитан Коста Паница разбива сръбските войски при Ропот и Комщица и навлиза в Сърбия. С това сражение приключва Битката при Сливница.
Само 10 дни по-късно Сръбската армия е изправена пред пълен разгром. Единствено намесата на Австро-Унгария спасява западната ни съседка от настъплението на българската армия.
В тридневните боеве край Сливница загиват 1800 български воини. Сърбите губят 2100 души. С победата българите практически защитават Съединението на Княжество България и Източна Румелия.
Датата 7 ноември се смята и за рождена дата на българската сухопътна войска точно заради победата край Сливница в битката, в която капитаните печелят войната и спасяват българското Съединение.
Имената на тези герои трябва да стоят на главните булеварди в столицата ни, а не на разни българомразци и национални предатели. Сбъркан народ.
Пролог И така, един ден тоз разбойник мрачен, от историята на въже прикачен, каза си: Прекрасно, настъпи часът с работа велика да смая светът. На тоз трон разклатен с мой Джунис съм смяшен кат някой освиркан, гол комедиашин. Нека се прославим! — Кой ще каже: Стой? Съседът е слисан: обявявам бой. Напред! Бог повдига ръката ми яка; нека да ударим, дор никой не чака; кат на хан вратата границата зей, усещам се храбър — и нощта владей. Мисълта е славна и победоносна, прави да прежалиш Косово и Босна… Угодата е чудна — смело тоя път България мога да мушна в гърбът, мечът ми дълбоко сега ще се завре. Колко слава лесна и евтини лаври! Таз война ще бъде триумфален ход, светът пак ще види Душанов поход. Българите що са? Мекошав народ — зайци треперливи: предната им стража във фронт ще застане, щом и се покажа, напред, никой няма! Соколи, без страх вървете след мене и със един мах да тикнем на Сръбско предела далече, далече… додето Милоевич рече. И тръгна. Милане, ти пътя сбърка. Я виж кого удряш с кръвнишка ръка! Безумни, де тичаш? Господ те осъди. Името ти вечно проклето ще бъде. На Каина равен и с Юда едно — ти вечно ще носиш тяхното петно и срамний ти спомен за укор ще ходи през всички епохи, земи и народи; заплювки ще падат, кат мухи на стръв, въз твоя лик с братска изпопръскан кръв. Върни се, нещастни, под теб е провала! Той влезе. Тогава България цяла, България на Крума, горският юнак, и на Симеона, и на цял рояк борци венценостни, и на Самуила, левент македонски — отчаяна сила; на Бенковски, Левски — нашия светец, на Ботева, паднал в борбата певец, България — майка на толкоз героя, България цяла с исторьята своя, със свойте преданья, ядове, беди, стоманени мишци, бронзови гърди и сила пет века във мъки калена; със своята вяра, мисъл вдъхновена — въстана ужасна — лвица разярена — и през гори урви, през дъжд, сняг, думан, в борба с урагана — сама ураган, — настръхнала, боса, страшна, дива, кална, в гнева си отчаян почти идеална, мина и с развени лъвски знамена при Сливница спря се, като планина! И в три дни създаде цяла епопея. И затуй, Българьо, аз ще те възпея. Кой може да го каже по-точно от дядо Вазов?!
В окопа Кървавият бой престана, мракът нощни наближи. Паднал българин в окопа там до сърбина лежи. Един други се убили; куршум щику дал ответ. Гаснат сили, скоро двама ще оставят белий свет. — Брачо — сърбинът изпъшка, — гаче те познавам аз? — Аз съм, Йово, добра среща, господ пак събира нас. Жал ми е за теб, сюрмахо, имаш дребна челяд ти! — Фала, брачо… Памет тъмна… — Кой си, я ме подсети, дека с тебе се видяхме? — Във Алексинацкий бой — турска кръв там проливахме… — Петко! Ти си? Брачо мой, опрощавай… Лепо помня, без теб тамо аз бях леш. Майка ми за твойто здраве често палила е свещ… — Сполай, Йово… Няма нужда, ти по-харно отплати!… Ний избихме се кат псета, господ нека ни прости. — Брачо! — Йово, аз умирам… Огън, жажда! Ох, горйъ! — На водица в манерката, пийни, брат. И аз ще мръ. — Сполай, Йово… па прощавай, свърших!… Моят гроб е тук! — Петко! И аз с тебе брачо: ще заспим един до друг! Мръкна. Въз полето бойно падна нощната мъгла; пад мъглата спят спокойно хладни, кървави тела.
Да се не опиваме безпечно с лаврите си: дълга е борбата Час е да поченем дело вечно, нам не се е свършила съдбата. Не смъртта, не гробът и не сечът дават на народите животът. Чест на тия, що блестяха с мечът, чест на тия, що с ума работят. Чест на всички, що в полето родно скромно хвърлят семето духовно, но на нашто здание народно с цимент дават траене вековно. 1885
Сеяч „Ми смо знали, да су бугари прости бостанджиjе, вещи само кромпира и лахана садити“ (Отзив на един сръбски вестник през войната) Да, приятели, ний садим и сеем, светият труд е нашето оръжье, надеждите ни нивга той не лъже и роби — с него царства днес владеем. От Черно море до Пинд, до Морава безшумно българин оре и сее и зеленчук, и жито, и идеи — а майката земя му спорно дава. Той сей и сбира — с чест си вади хлябът, — потът му ражда плодове узрели: ту златен клас, ту грозд, ту харно зеле, ту Сливници — когато му дотрябват. 1885
В същата битка княз Батенберг е последният европейски владетел, водил лично армията си в боя. Твърди се, че преди битката той е отишъл на позицията и казал, че държавния архив и хазната ще бъдат преместени от София в Орхание. И когато тръгнал да объръща коня си към столицата, Олимпи Панов си извадил пистолета и казал: "Ваше височество, никъде няма да ходите. Ако ще мрем, тука ще е!" След което князът се засрамил и три дни воювал наравно с останалите. Така съм чел, де...
Интересен е диалогът между капитан Рачо Петров и княза. Повечето от онова, което днес знаем за Рачо Петров, дължим на неговия биограф П. Пеев. Та ето какво пише Пеев: На 5-и срещу 6-и в полунощ княз Александър изпратил от Сливнишките редути депеша до правителството в София – предлагал София да се отстъпи без бой, заповядал хазната да се изпрати на сигурно място в тила – в Орхание, архивът на двореца – в германското посолство, а българската войска да се укрепи на Вакарелските или на Ихтиманските възвишения. Младите капитани обаче не се подчинили. – Такова предателство аз не ще извърша – казал капитан Рачо Петров – Ще ни бият, нека; но да запазим честта на България. И когато княз Батенберг обърнал коня си, за да препусне назад към София, което би било знак за всеобщо бягство, командирът на артилерията капитан Олимпий Панов, известен с олимпийското си спокойствие, извадил револвера си и му извикал: – Върнете се, иначе ще ви застрелям! Князът се върнал, срамът събудил в него храбростта, размахал сабя и повел войниците в безумна атака…
Очаквам изявление от тиквата с цици, че рашистите са предрешили победата ни, изтеглки некадърните си офицери от командването на армията ни.
Позорът е за Русия, която сплетничи и играе открито срещу българските интереси. През 1885г. руските офицери напускат българската войска и Русия подкокоросва сърбите да нападнат България – това се нарича “войната на капитаните” или Сръбско-Българската война; През 1912-1913 година Русия активно пречи на българските национални интереси, първо чрез своя агент (на руска заплата и изпълняващ руски заповеди) ген.Радко Димитриев, командващ нашата армия при Чаталджа, който вместо да подаде сигнал за офанзива – щурм на Цариград, държи в окопите 3 (три) месеца нашите войници, които междувременно дават много жертви от холерата и грипа, и щурмът към Цариград се проваля, както е замисълът на Русия, искаща тази плячка само за себе си. Моят прадядо, участник в състава на Първа Софийска Желязна дивизия цял живот се чудеше – “оти ни държаха у калните окопи толку дълго, умрелите от холерата и инфлуенцата беха много, ама много повече от турските куршуми, а ей ги къде беха минаретата на Цариград, с ръка да ги пипнеш, морето се виждаше и гемиите у него, а ние с една атака на нож бехме готови да прегазим турските окопи!…” Втори път Русия ще отсъди в полза на Сърбия т.нар.”спорна зона” в северна Македония – Скопско, Призренско и Кумановско, че и безспорната зона – от Охрид до Струмица и от Тетово до Солунско. Трети път ще подтикне Румъния да ни удари в гръб през 1913г. и Добруджа да заграби…Впрочем Русия хариза исконната българска земя Добруджа на Румъния през 1878г., та да гепи Бесарабия от Румъния. Пак Русия подари исконна българска земя – Моравско, Нишко и Пиротско на сърбите заради направо символичното им участие със 76 убити във войната срещу Турция от 1878г. …ПОЗОРНО! …А това, че Турция се включва в Първата Световна Война, е резултат пак от руската политика на ламтеж към Проливите. Логично Турция в самозащита иска да възпре руския напън към Цариград. Изобщо просветеният български патриот няма как да обича Русия, защото няма как да обичаш едновременно България и най-големия враг на България – имперска Русия!
Според Божо българската армия е била три пъти по голяма,(доколкото си спомням каза нещо за 150 000хил.,а сръбската - 50 000хил.),и въоръжена с модерно оръжие,докато сръбската била със стари модели пушки и топове!
Глухчо, щом си хванал да цитираш проф. Димитров, има и други негови идеи, които пропускаш. Цифрите ти са объркани, и аз ги нямам под ръка, за да ти възразявам. Но бай Божо казва също и, че българските капитани са имали повече реален боен опит(добит на руска служба) от сръбските генерали. Е, имало и някои недоучени, като коменданта на видинската крепост, който отговорил на сръбския парламентьор, че е отсъствал от час и не е учил как се предават крепости, само как се удържат и превземат. И показал невежеството си като не предал Видин.
Дедо, Божо това наистина го каза по телевизията и се чудя защо?! Откъде му е тръкнало,че българската армия е била три пъти по-голяма?! А иначе е вярно,че един пиян радомирец и командващ отряд е задържал сърбите докато дойде основната част от българската армия.