Хронология на тоталитарния терор

Слушайки изказването на Лютви Местан, че "тази язва - Възродителен процес" е жива и днес, в съзнанието ми изникна цитат, произнесен на заседание на ЦК на БКП. На 4 януари 1948 г., 35 години преди т. нар. "възродителен процес", Георги Димитров притеснено заявява, че "нашата южна граница имаме всъщност небългарско население, което представлява постоянна язва за нашата страна".

Вече близо 70 години политици разиграват етническата карта, като я използват, за да разделят българските граждани и да отклоняват вниманието от злободневните проблеми на обществото и държавата.

През 1900 г. поданиците с мюсюлманско вероизповедание са 531 240 души, които съставляват 14 % от населението на Княжество България.

След Първата световна война и Балканските войни, е подписана конвенция между Царство България и Турция от 1925 г., чрез която ежегодно, между 15 и 20 хиляди души с българско и турско самосъзнание преминават границата в двете посоки. Това е незначителен брой, който не води до икономически сътресения и хуманитарни кризи в нито една от двете страни.

Така през 1946 г. турскоезичното население в Царство България наброява 675 500 души, които са 9.6% от населението. С окупацията на Царство България от Червената армия и идването на власт на правителството на ОФ се затварят границите с Турция, което нарушава Ангорския договор.

В контекста на утвърждаване на БКП в периода след 9 септември, последвалите т.нар. Народен съд, забраната и гонения на всякаква опозиция, не е чудно, че турското малцинство влиза в категорията "реакционни" и "подстрекатели". В този период ръководните кадри на БКП са наясно, че при напускането на Червената армия режимът ще бъде разклатен, тъй като комунистическата идея няма широка подкрепа, която да запази новото статукво.

От друга страна традиционното българско общество живее в хармония и е приело обогатяването от различните култури и религии, което затруднява утвърждаването на БКП като основен фактор след Втората световна война.

Традиционното българско общество е не само толерантно към различието - било по религиозен или етнически принцип, но и го адмирира.

Френският пътешественик граф Д'Отив казва през 1785 г., че е обичайна гледка "села наполовина турски, наполовина български, където мюсюлмани и християни живеят заедно, без да се презират, сродяват се, пият заедно лошо вино и нарушават рамазана и постите".

Водена от принципа на "моркова и тоягата" от една страна и невъзможността да оценява адекватно ситуацията, новата власт след 1944 започва непоследователна политика към мюсюлманското малцинство в България. В конституцията от 1947 се залага термина "национално малцинство", като на турците в България се предоставя изучаването на турски език и свобода на вероизповеданието.

Затварянето на границата през 1944 г., заминаването на над 40 000 евреи в Израел, репресиите над вярващите християни и неподдържащите режима, колективизацията на земята и създаването на ТКЗС-тата са индикации за предстоящата промяна в политиката на БКП.

На 18 август 1949 г. Политбюро решава да изсели всички мюсюлмани от пограничните райони, които искат да преминат в Турция.

Година по-късно - през август 1950 Турция отваря границите и приема близо 160 000 мюсюлмани. Големият наплив принуждава Турция да затвори границите, като заминаването на толкова много граждани се отразява изключително негативно на икономиката на НРБ.

През 1951 година политиката на държавата спрямо турците се обръща и държавата започва да финансира вестници, радиопредавания и списания, създаването на театри и изучването на турски език в смесените райони. Създаването на млада турска интелигенция кореспондира със засилването на изолацията на малцинствата и смесените райони.

ЦК на БКП решава да превърне турците в "активни строители на социализма". Така се получава поредният парадокс в управлението на БКП - опитвайки се да интегрира турците в новия режим, като им дава свобода, тя засилва тяхната капсулация.

Процесът на т. нар. "разфереджаване" включва модернизацията на населените места и насилствената секуларизация, която само изостря отношението на българските турци към Държавата.

През 1958 започва насилствена смяна на имената на помаците, която е обявена от Политбюро като "борба с проявите на национализъм и религиозен фанатизъм". Три години по-късно ЦК на БКП издава заповед в армията, училищата и детските градини турците да бъдат отделяни от помаците, татарите и циганите.

На 6 март 1962 година в Благоевградско започва насилствена смяна на имената на помаците, което води до бунта в Рибново.

В следващите години НРБ поема за пореден път различен курс, като подписва 10 годишно споразумение с Турция за събиране на разделените при изселванията през 1950-1951 година, като от тази спогодба се възползват близо 115 000 граждани.

В този период БКП решава, че е крайно време да рекрутира "агенти" на ДС сред малцинствата, които да работят за разрешаване на "главния проблем" на българското общество, както определя турците и циганите Тодор Живот в края на 1960-те.

Повече от 15 години преди възродителния процес Тодор Живков очертава начините, по които да бъдат "ликвидирани компактните турски селища".

С приемането на т. нар. "Живкова конституция" от 1971 година се заменя и терминът "национални малцинства", заложен през 1948, с "граждани от небългарски произход". По този начин юридически вече не се признават малцинствата, което отвързва ръцете на БКП да направи поредната промяна в курса си към българските турци. В този период са сменени основно имената на помаците, като техните бунтове са потушени.

БКП се подготвя да пристъпи към създаването на "единна българска социалистическа нация", по модела на Брежнев за "единна съветска нация".

Междувременно православната църква, католиците и другите вероизповедания вече са поставени на колене, религията и традицията заемат все по-малко място в живота на обществото. Пристъпва се и към въвеждане на "гражданските ритуали", които изключват всякакви религиозни обреди и са пригодени за нуждите на "модерното социалистическо общество".

ЦК на БКП обсъжда вече "приобщаване" на турците чрез стимулиране на смесени бракове с етнически българи.

Въпреки всичко, в началото на 80-те раждаемостта сред турците в България продължава да е по-висока и малцинството наближава пак 10% от населението.

Това дава повод за на т. нар. "възродителен процес", който бива подготвен в продължение на няколко години.

Наред с актуализацията на заповедите на МВР, които биват пригодени към превантивни и репресивни действия, се създават се "Вътрешни войски", които включват в своя състав над 2000 служители подготвени за борба с безредиците.

Вземат се мерки и за и въдворяване на "реакционните елементи" в концентрационния лагер Белене, който е лобно място на стотици противници на режима веднага след 9 септември. В първата половина на 1984 г. започват крути мерки срещу мюсюлманското население, като се преследва всяка проява на идентичност - от разговор на турски до молитва.

Комунистите стигат до там с униженията, че ходят по домовете да късат шалварите на туркините.

Всичко това цели нагнетяване на обстановката, което да даде предпоставки на БКП и ДС да обявят извънредно положение в смесените райони.

На 30 август на летището във Варна и чакалнята на ЖП гарата в Пловдив избухват бомби, които убиват 2 и раняват 43 души. За извършител дълго време в обществото се смята "Турско национално освободително движение в България"(ТНДБ), което е създадено година по-късно и половин година след официалното начало на т. нар. "Възродителен процес". След промените от 1989 се оказа, че двама от тримата атентатори - Емин Мехмедали (Елин Маджаров) и Абдула Чакър (Алцек Чакъров), които са причинили серията от атентати през 1984-85 година, включително и атентата на гара Буново, са агенти на Държавна сигурност от окръжното управление в Бургас.

Създатели на ТНДБ са Сали Ахмед, Касим Дал и Неджеметин Хак. Ахмед Доган - активен агент на ДС в този период - се включва на малко по-късен етап като идеолог на организацията и се налага концепцията за ненасилствена борба и разграничаване от тероризма.

Атентатите във Варна, Сливен, Пловдив и Буново са повод за насилствената смяна на турско-арабските имена на български граждани. На 10 декември министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов издава заповед към окръжните управления на МВР и първите секретари ОК на БКП да подготвят преименуването на „български граждани от турски произход".

Междувременно обществото е "обработено" срещу турското население, като пропагандната машина на БКП работи в пълна сила с години.

Така на 24 декември започва ескалацията на т. нар. "възродителен процес", която продължава до средата на януари в 1985 и е съсредоточена в Източните Родопи и Котленския Балкан. На 18 януари 1985 Георги Атанасов за първи път официално използва термина "Възродителен процес", обявен като "исторически акт, с който се заличава последният белег на турското робство върху снагата на нашия народ".

Преименуването на турците е обявено като борба с "пантюркизма", а нотите от турското посолство като "намеса във вътрешните работи".

Сменени са близо 850 000 турско-арабски имена, хиляди са репресирани, а стотици хиляди напускат границите на България. Срещу тоталитарната държава и вътрешни войски с оръжие и военни машини се изправят обикновени селяни с колове и вили в ръце. Следва цинично наречената "Голяма екскурзия", която допълнително обезлюдява български райони и затормозява така или иначе изнемощялата икономика на НРБ.

В периода преди 1944 българи и турци живеят в мир и разбирателство. През 60-те години на XX век, когато държавата е мека към българските граждани с турско-арабски имена се забелязва тенденция към асимилация от страна на самите малцинства - кръщават децата си с български имена, не ги учат на майчин език, сами се секуларизират и идентифицират като българи.

Т. нар. "Възродителен процес", проведен от тоталитарния апарат на НРБ, е причина за капсулацията на 10 % от българските граждани, които и до ден днешен биват връщани към ужаса на страха.

От 1989 насам различни политици ползват етническата карта като повод за печелене на избори, показвайки ни ужаса в бивша Югославия. Резултатът от това непознаване на историята е, че популистките партии са като скачени съдове с т. нар. етнически такива. При споменаване на новини на "майчин език" т. нар. националисти скачат веднага, което води до ответна реакция от страна на определени политически субекти.

Така, вече над 25 години, вместо да говорим за обединителни политики и европейско развитие на България, се връщаме към дискурса за различията.